|
Христос воскресе!
Който желае, може да посети изложбата на една чудесна българска художничка. Следва текстът, предложен от авторката като въведение към събитието:
Зелен свят
В зеления свят не остават човешки следи.
Тревата расте.
Водата, след всяко докосване равна e.
В зеления свят не съществувам.
Водата е облачна.
В небето потъвам.
Шумящият дъжд пресича пейзажа.
Пресича очи, лица, ръце.
Премахва дъждът, блести и приспива...
Без да знаеш, завинаги ли, за малко ли, нищо не оставя.
Нищо на ум не остава.
Ако се върна от там, ще разкажа.
В зеления свят не остават човешки следи. Там няма компютри, лошо зрение, там няма шум от коли, стоманени въжета, мирис на бензин, ключове за вкъщи. Няма ги и часовете. Времето е сутрин, времето е ден непроменим. Динамиката е скрита, вътрешна. Неподвижни са клоните и водите, но заслушай се внимателно, ще чуеш как нещо се ражда в тях и във всичко наоколо.
Движа се нанякъде вътре в себе си. Понякога тичам, понякога едва крача. Посоките са много. Те приемат формата на каменисти улеи, като тези например, получаващите се от неспирния натиск на водата. Появява се понякога сила в някои от тях, по-силна от силата на останалите. Нещо те всмуква и изтегля към себе си и в движението си, ти се удряш в издадените камъни, в стените, рамо след рамо, но не спираш. Привлича те нещо и вървиш или летиш към него, непоколебимо или с колебание, няма значение, то е достатъчно силно да те отнесе до себе си... И ето, вървях по един такъв улей и сега разбирам, искала съм да спася една картина. Искала съм да избягам от една заплаха.
Бягам към зеления свят, за да се скрия и укрия нещо. Всички искаме от нещо да избягаме понякога. Притиснати от страшни страхове, завързани в кълбета от връзки и следи, несъзнателно или не, търсим правилните улеи, в които да се шмугнем, като през тайни тунели към другата страна на замъка, където да пренесем безценното, което носим със себе си.
Скицирах пътя си за бягство. По зелени пътеки, от локва на локва, той водеше все към началото на пролетта. В жабешките звуци, в горите при водите, имаше някаква магия. Няма я при нас в геометричния град с острите форми, със сивите пътища, разлятите кофи с разнасяни от вятъра боклуци и шумните хора.
Различен свят. В началото на пролетта там вали вълшебен дъжд. Той мокри пръстта и тя покълва с трева. Обновяването започва, отново, от чиста основа. Стръкове трева, шепи от водата правят лек за съживяване…
В моя образен зелен свят не оставям човешки следи. Нито от себе си, нито от други. Изоставила съм само една къща там, за да напомня за човешкото отсъствие. Не искам хората да нарушат спокойствието, да го разрушат! Поставила съм на пост строги пазители. Скрила съм ги зад дърветата, в мъглявините, в отраженията, блясъците на водите.
Природната картина с рамка от живи коренища, украсява моя свят. Знам, домът ми ще остане пуст без нея, ако нещо й се случи. Прибирам се вече често в себе си, за да проверя дали тя все още е окачена на своето място. Страхувам се да не се е замърсила от нещо. Външните влияния притискат рамката й, режат, внасят остри тонове изкуствена боя. Как да изчистя червеното върху зеленото? Как да премахна кутийката кока кола, забила се в зелената трева?
В мислите ми се оформя вестникарски-предупредително заглавие: НАШЕТО СЪЗНАНИЕ И СЪВЕСТ, НАШИЯТ ЗЕЛЕН ОБЩ СВЯТ И ЖИВОТ СА ЗАСТРАШЕНИ ОТ ТОВА ДА ИЗГУБЯТ ЧИСТОТАТА СИ. – Текстът се върти, върти, подсилва трескава тревожност...
Годината е 2010-та. Вървя по улицата. Самолети кръжат в небето натоварени с грозни бомби. Побягвам. Губя битката с кофите. Пропадам. За какво да се хвана? В бързината, в паниката, бързо влизам в зеления свят, в картината си и заключвам големите дървени врати, никой да не влезе...
Освен поканените. Вие.
Петя Денева
Вие нямате нужните права за да сваляте прикачени файлове.
|
Влез
Регистрация
Въпроси/Отговори
Търсене
