КАК МЮСЮЛМАНИН СТАНАЛ ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИЯНИН И АРХИМАНДРИТ

разкажете за вашите колебания и приключения по пътя към вярата
Потребителски аватар
Next
Потребител
Мнения: 2967
Регистриран на: чет мар 29, 2012 9:19 am

КАК МЮСЮЛМАНИН СТАНАЛ ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИЯНИН И АРХИМАНДРИТ

Мнениеот Next » вт май 07, 2013 10:22 am


Родоначалникът на православната мисия в Индонезия разказва как е станал архимандрит:

Искам да видя Бога

Бомбанг Дви Бяторо е индонезиец, възпитан в правоверно мюсюлманско семейство. Неговият дядо бил имам (местен духовник) и често му казвал, че е опасно да се сприятелява с християни. Внукът обичал много дядо си и му вярвал. Обаче така се случило, че Бомбанг станал християнин. Затова той имал доста сериозни мотиви. Ето как самият родоначалник на православната мисия в Индонезия архимандрит Данило (Бомбанг Дви Бяторо) разказва историята на своето обръщане в християнството.

Нищо не взимай от християните

Всички мои предци произхождат от остров Ява освен баба ми, която е китайка. Отраснал съм в мюсюлманско семейство и дядо ми е бил имам в нашето село. Бил е голям аскет. Сещам се, че (е постил) постеше и е спял на пода и всяка нощ се молил. Неговият пример ме е впечатлил силно. И въпреки че е бил мюсюлманин, той в известен смисъл е бил истински християнски аскет.

Всички жители от моето село бяха мюсюлмани, но дядо ми считаше все пак, че е нужно да ме предупреди:

"Ако срещнеш християнин, никога не взимай от него нито храна, нито вода."

"Защо, дядо?"

"Ти знаеш, че тези хора са неверници. Те ще отидат в ада. Ти знаеш, че те ходят в храма, където свещениците им дават омагьосана вода, която те пият и готвят храна със същата вода. Ако пиеш от тази вода или ядеш от тази храна и ти ще бъдеш омагьосан. Тогава те с лекота ще те привлекат към себе си и ти бързо ще приемеш тяхната вяра. Така и ти с тях ще отидеш в ада!"

Начинът, по който дядо ми опитваше да ме отблъсне от християнството, не е доктрина на исляма, а лично негово суеверие.

Имах приятел, с когато ходех на училище в началния курс. Той беше единственият християнин в цялото училище и всички му се присмиваха. Всяка сутрин неговите другари от класа му сваляха панталоните и викаха: "Вижте необрязания неверник!" Това беше ужасно и той, разбира се, всеки път си тръгваше със сълзи на очи.

Веднъж на връщане от училище, като минах покрай къщата на същото момче, видях иконата на разпнатия Иисус Христос. Когато се прибрах вкъщи, попитах дядо:

"Дядо, познаваш ли онова бедно семейство, което живее в онзи квартал?"

"Да, познавам ги, те са неверници."

"Знаеш ли, че при тях видях една чудна икона. На нея беше един човек, почти гол и висеше на дървен кръст!"

"А, знаеш ли какво е това? Това е иконата на неговата смърт! Земята не може да ги приеме, когато умрат! Поради това те трябва най-напред да бъдат удушени, после ги окачват на дърво, след което ги закопават в земята."

Повтарям, това не е учението на исляма, а е опит на дядо ми да ме отблъсне от християнството. Дядо беше много добър човек, благ и изпълнен с любов. Обаче, когато ставаше въпрос за религия, всичко се променяше.

Как изглежда Господ

Според мюсюлманите Бог не е Отец, а деспот и човеците не са чеда Божии, а преди всичко слуги. За тях е грешно Бог да се назовава Отец, тъй като Бог няма деца, дори и пророците Му не са чеда Божии. В исляма е забранено Бог и пророците да бъдат изобразявани. Често пъти дълбоко съм размишлявал за това, какъв е Бог? Силно съм желаел да си Го представя по някакъв начин и тогава попитах дядо:

"Как изглежда Господ?"

Той ме погледна учудено.

"Защо ме питаш?"

"Ето, ние се молим на Господа, но не Го виждаме. Не разбирам езика, на който се моля, не виждам към кого се обръщам, нищо не чувствам. Изглежда, че само мърморя!"

"Ислямът е истинската религия и ти знаеш това! Всичко останало ще разбереш, когато пораснеш!"

Но дори вече пораснал и в прогимназията, аз не получих отговор. Ходил съм в китайски храм, бил съм и в будистки храм - но не почувствах нищо! Исках да разбера какво има вътре, на какво или на кого хората се кланят. Тези храмове не ми харесваха и започнах да страня от тях, като се самоубеждавах, че не съществува нищо по-добро от исляма. Струваше ми се е, че ще чувствам същото и за християнството. Дори не съм влизал в църква, тъй като бях убеден, че християните са неверници.

Веднъж през януари отидох на гости при моя учител, господин Катамсий. Там видях елха, украсена с безброй играчки, каквито не бях виждал никога дотогава.

"Какво е това", попитах аз.

"Това е коледна елха", отговори учителят.

Той бил християнин, а аз не съм знаел.

Започнахме да разговаряме и той ме попита:

"Ти молиш ли се често?"

"Да, разбира се, пет пъти на ден."

"Гордея се с теб! Младите обикновено бързат и се забавляват, а ти се молиш!"

"Да, добре се чувствам, когато се моля", отговорих аз.

Тогава учителят ми каза:

"Добре е, че се молиш, обаче осъзнаваш ли на кого се молиш?"

"Естествено, че на Аллах се моля?!"

"Ти познаваш ли Го?"

Бях дълбоко потресен.

"За това ли става дума?! А Вие дали Го познавате? Моля Ви, разкажете ми! Отдавна правя опити да намеря отговор на този въпрос!"

Той започна да ми говори за Светата Троица, Дева Мария и за Христос. Накрая се сетих, че той е християнин. Бях много смутен. Вече бях обядвал при тях! Сещате ли се какво означава това? Това е онази същата вода! Прибрах се вкъщи и казах на дядо:

"Срещнах неверници! Моят учител е християнин!"

Той ме погледна право в очите и попита:

"Яде ли при тях нещо?"

"Да...ядох", промърморих аз.

"Помоли Аллах омагьосаната вода да не ти повлияе!"

През цялата нощ плаках и се молих: "Господи, не искам да умра като християнин, искам да умра като мюсюлманин! Моля Те, помогни ми, не искам тази омагьосана вода да ми навреди!"

Тръгни след Мен

Една вечер се молех, както обикновено. Помещението беше доста тъмно, но моята стая внезапно бе озарена от светлина. Тя не беше обикновена, а бе ослепителна блестяща светлина. Цялата стая беше изпълнена с нея и аз се озовах сред това светлинно кълбо. След това видях и друга светлина, която започна да се увеличава и да получава формата на дългокос силует. Това е човекът от светлината... Бях потресен. Мюсюлманите вярват в зли духове, и аз мислех, че това е демон. Дума не можах да изговоря от страх, дори устата си не можех да отворя. Можех само да си говоря на ум. В мислите си попитах: "Кой си Ти?" Той ми отговори на матерния ми език..., не можах да чуя думи, но ги разбрах: "Ако искаш да се спасиш - тръгни след Мен!" След това светлината започна да изчезва и в стаята отново настана тъмнина.

Същото се повтори през следващата нощ и след това още веднъж. В края на втория ден видях същото, но този път на въпроса ми "Кой си Ти?", Той отговори: "Аз съм Този, Който дириш. Аз съм Иисус Христос." След това всичко изчезна.

Бях смутен, не знаех какво да мисля: ето, молих се като мюсюлманин, но вместо пророка Мохамед, видях Иисус Христос - какво става с мен?

На третия път, когато Той дойде, аз Го попитах: "Какво става с Мохамед?" Не ми отговори, а само каза: "Ако искаш да се спасиш, тръгни след Мен!"

Никога такова нещо не бе ми се случвало, нито бях преживявал подобно събитие.

Започнах да постя и да питам Бога: "Който и да си Ти, моля Те, открий ми къде е истината - в Иисус Христос или в Мохамед?" Молих се и постих няколко дни, но не чух повече никакъв глас, нито имах някакво друго видение. Тогава се обърнах към Корана и неочаквано отворих 3 сура, 45 стих, където пише: "Когато ангелите рекоха: "О, Мариам, Аллах те благовества за Слово от Него. Името му е Месията Иса, синът на Мариам, знатен в земния живот и в отвъдния, и е от приближените [на Аллах]."

Отидох при учителя Катамсий и го попитах къде има църква. Разбрах, че той посещава Протестантска църква като неин активист и се запътих към нея.

Скоро дядо ми узна, че ходя при християните и се разсърди много. Той чул, че един от приятелите ми искал дори да ме убие. Тогава дядо ми заяви пред всички, че ме покровителства, за да не смее никой да ми навреди. По Божията милост моят дядо позна истината и умря като християнин. Знаете ли на каква възраст беше? На 104 години! Естествено бе кръстен от протестантите, тъй като тогава не съм предполагал, че съществува и друго вероизповедание. Баба ми също е кръстена. А аз, когато станах свещеник, кръстих моите близки - и майка, и баща, братя и братовчеди.

"Църквата с голямата глава"

Когато станах християнин, заминах за Южна Корея, в Сеул, за да изучавам там специалността "Протестантска теология". Но тогава аз се разочаровах и от протестанството. Спомнях си за моето миналото като мюсюлманин, което изцяло беше проникнато от дисциплина - молитви пет пъти на ден и постене. Докато в протестантската църква и по-специално в харизматичната, с която тогава бях свързан, съществува голяма свобода. Молиш се, когато ти харесва колкото искаш и както пожелаеш - с Библия, с китара или само възкликвайки: Алилуя! Запитах се тогава как ли е било устроено богослужението в ранната Църква. Отидох в Корея, надявайки се да намеря отговор. През цялото време се молех: "Господи, ако тази ранна Църква съществува все още, Те моля да ми помогнеш да я открия! Искам да узная каква е била тази Църква!"

Накрая Господ ми даде отговор на моя въпрос. Веднъж, отбивайки се в една книжарница, видях книгата "Православна Църква". Никога не бях чувал за такава Църква и си помислих, че може би е още една американска секта. Но тъй като аз винаги съм обичал да чета и бях прочел вече всичко, което ми е попадало, си купих и тази книга. Като я прочетох, си помислих: "Именно това е! Това е тя, същата Църква, която търсех! Къде ли е тя?"

Не се сещах, че православният храм се намира точно срещу моя интернат и че това е същата онази сграда с големия купол, която моите другари наричаха "църквата с голямата глава". Това беше мисията на Руската православна църква в Корея. Именно там приех Православното вероизповедание на 08 септември 1983 г. и така станах първият и единствен православен индонезиец.

От Корея отпътувах за Гърция, а след това за Америка, Бостън, където да продължа образованието си по православно богословие в Бостънския "Свети Кръст". За свещеник бях ръкоположен през 1988 г., след което се върнах в Индонезия. Там буквално не съществуваше нищо - нито храм, нито парохия[1], нито книги. Всичко трябваше да се започне "от нулата". Бях сам на себе си и пастир, и паство! По Божията милост обаче хората започнаха сами да идват при мен. Днес в Индонезия се намират две юрисдикции - на Руската задгранична църква (диоцез Австралия и Нова Зенландия) и на Консантинополската патриаршия (митрополия Сингапур). Аз, разбира се, смятам вярващите и от едната, и от другата църква за свои духовни чеда, тъй като преди моето идване те нищо не знаеха за Православието, а и защото те бяха обърнати посредством служението, което ми е поверено.

В Константинополската църква днес служат осем свещеници, а в Руската задгранична църква, към която и аз принадлежа - 11 свещеници. Православният свещеник в Индонезия няма възможност да си намери работа, но ние сме готови заради Църквата да понесем всички трудности и така мисията ни продължава своята дейност. Молитвата ми сега е за това цяла Индонезия да се обърне към Православието. Да, това е много трудно, но не е толкова тежко, както е било по времето на Римското господство. Ако апостолите са били в състояние с Божия Дух да обърнат стария свят, това означава, че подобно нещо е възможно и в Индонезия!

Защо туземците не запалиха Бомбанг?

Непрекъснато ме питат къде се намира моята парохия. Аз нямам парохия и цяла Индонезия е моята парохия. Често трябва да "летя" от село в село, от един остров на друг. Понякога ми се случваха невероятни неща като например следната случка. Веднъж отидох да проповядвам на остров Тимор[2]. Заедно с мен беше и моят духовен син Арди, който по-късно стана отец Григорий. След продължително пътуване стигнахме до джунглата, в едно затънтено село на име Хауменибук. Това име, разбира се, няма нищо общо с английския език! Аз нямах никаква представа, какво би могло да означава!

Прие ни селският вожд. Той бе много добър към нас - седяхме в колибата и разговаряхме за Бога. След това с Арди тръгнахме през джунглата да търсим вода. Бързо намерихме извор, където пихме и се освежихме. В близост до него имаше някакви чудни каменни масиви. Бях доста изморен и седнах върху най-големия камък, за да си отдъхна. След това се върнахме в селото, в същата колиба и аз продължих да говоря на вожда за Православието, за вярата, за Единния Бог и за това как не трябва да се кланяме на идоли и други подобни. Този разговор му направи силно впечатление.

На следващата сутрин отново отидох при племенния вожд.

"Мога ли да ви попитам къде бяхте вчера", неочаквано ме попита той.

"Бях на извора."

"И какво правихте там?"

"Нищо специално! Пихме вода!"

"Не, вършили сте още нещо! Спомнете си какво правихте!"

"Седях на камък, на голям камък!"

"В това е проблемът! Този камък изобразява нашия бог - духа, който закриля нашето селото. Жителите са ви видели как сте седял върху него. Това много ги е разгневило, защото сте оскърбили духа на селото. Сега идват насам и са замислили нещо много лошо. Моля ви, никъде не излизайте! Останете тук!"

Навън се чуваха вече глъчка и викове, които идваха откъм бърдото. Тогава попитах старейшината:

"Какво казват?"

"Ще го убием! Ще го запалим!"

Арди бе обхванат от панически страх:

"Отче, отче, няма да те убият!"

"Арди, моли се! Бог е с нас! Ние сме тук и сме дошли в името Господне."

Разбира се че същевременно аз бях дълбоко разтревожен - та това бяха диви хора! Племенният вожд каза:

"Ще се опитам да се споразумея с тях."

Той бе много добър и състрадателен човек.

До колибата се приближиха около стотина души, всички въоръжени с копия. Бяха тъмнокожи и в тъмното се виждаха само зъбите им, когато викаха, а те не преставаха да крещят. Ситуацията естествено бе неописуемо напрегната. А ние през цялото време се молехме.

"Арди, ако ми се случи нещо, върни се вкъщи и разкажи какво е станало тук. Ако Господ иска на това място да загина, нека да бъде така."

"Не, отче, аз няма да те изоставя!"

Бях готов: "Господи, ако Твоята воля е да умра тук, помогни ми и ми дай смелост да умра за Теб!"

След известно време племенният вожд се върна и каза:

"Отче, всичко е наред, те се съгласиха да не Ви докосват, обаче..."

"Какво, обаче..."

"Ще трябва да има обред за помирение."

Казах на Адри:

"Ако трябва да се кланям на този камък, с удоволствие ще умра. Никога няма да се поклоня на идола!"

Оказа се обаче, че този обред не е толкова страшен. Церемонията се състоя в следното: десет старейшини стоят в кръг, след което един на друг от уста в уста си предават орехов лист. Помислих си: "Господи, помогни ми само да не ми стане лошо от такъв обред!" За миг спрях да дишам, сложих листа в устата, след което го изплюх бързо. После ме заведоха да пия от тяхното домашно вино.

Племенният вожд ми рече:

"Отче, сега ви остана само да платите глобата!"

"Колко?" Мислех си, че ще ми вземат всичко, което имах.

"Десет долара."

Платих и си помислих, че съм свободен. Обаче на следващия ден ми заповядаха да отида при краля. Учудих се, когато чух, че на село има крал, но послушно тръгнах към онази колиба, която ми показаха и която беше най-голямата в селото. Тогава се огледах. Човекът беше на 30-годишна възраст, полуоблечен и с каубойска шапка! Едва се въздържах да не се изсмея. А кралят каза:

"Отче, аз и още четирима жители от селото желаем да ви охраняваме. Опасно е да се движите без нас, тъй като някои хора не ви харесват."

Изпратиха ни до гарата, откъдето отпътувахме за вкъщи.

Знаете ли какво се случи после? Този човек, който най-вече се гневял срещу мен, междувременно умрял. Според вярванията на това племе, ако онзи човек, който е нанесъл някому каквато и да е вреда умре, означавало, че ощетеният е свят човек! Така всички от острова започнаха да ме смятат оттогава за светец. Като резултат от това хората на острова приеха православната вяра!
Андрей
Потребител
Мнения: 197
Регистриран на: пет мар 26, 2010 12:57 am

Re: КАК МЮСЮЛМАНИН СТАНАЛ ПРАВОСЛАВЕН ХРИСТИЯНИН И АРХИМАНДР

Мнениеот Андрей » вт май 07, 2013 3:12 pm

Този текст го има и в Православие.БГ:

http://www.pravoslavie.bg/%D0%A7%D0%BE% ... 0%B0%D0%BC

Върни се в “пътят към храма”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост