Нищо не разбрах.
1. имебожничество = ??? (не намерих адекватно определение)
2. За кой митрополит точно става дума (че и за следващия...)
3. Като как при тия мощи говори безблагодатността?
Светци на XX век
Re: Светци на XX век
1.http://www.blagogon.ru/articles/283/
2.и аз не ти разбирам въпроса, от кой контекст?
3.чии са тези нетленни мощи и чия е безблагодатността?
2.и аз не ти разбирам въпроса, от кой контекст?
3.чии са тези нетленни мощи и чия е безблагодатността?
Re: Светци на XX век
Забележката ми не е към теб. Наистина голямо е изкушението да търсим потвърждение на своите разбирания, или на своя избор, в чудеса и чудесни явления. Когато "използваме" някой светия по подобен начин, всъщност постъпваме непочтено и непочтително спрямо него.
Re: Светци на XX век
Така е. До колкото се сещам, питах дали е този светец. Просто дали е този - сега допълвам.
Темата стана интересна, но тя така е за отделна нишка. Тази е за друго... "Светци на XX век"
Темата стана интересна, но тя така е за отделна нишка. Тази е за друго... "Светци на XX век"
Re: Светци на XX век
Темата за светостта през 20в не е толкова далече от темата за благодатта през 20в, колкото изглежда. И ако имаме в официалното Православие, пък било то и старостилно, не е ли това опровержение на крайните традиционалисти? Ако Лука Войно-Ясенецки, Паисий Светогорец и Порфирий Кавсокаливит могат все пак да бъдат сравнително спокойно неприемани за светци, какво да кажем в случая и какво биха казали киприанитите - "И все пак има благодат"
Re: Светци на XX век
Йеромонах Серафим Роуз го пише ясно, има го отговора на този въпрос в неговите книги. Както и във всичко друго, важен е общият принцип, а не изключенията. Ако има святост и нетленни мощи в официалното православие, от това НЕ СЛЕДВА, че тезисите му са правилни.
Въобще въпросът "киприанизъм" е една пълна измишльотина на хора, които искат на всяка цена морето да им е до колене.
Въобще въпросът "киприанизъм" е една пълна измишльотина на хора, които искат на всяка цена морето да им е до колене.
Re: Светци на XX век
Аз пък знаеш ли какво си мисля, Лаикос, и ще те помоля да ме поправиш, ако имаш желание. Киприанитите имат много ясно изразено чувство за Православна църква и точно затова не могат да отсекат с лека ръка нейни членове. Официалната ги отхвърля, но те нея не! Не отхвърлят и крайните, никого, който носи името православен! За тях това е Църквата и нищо останало - нито католици, нито протестанти - не влиза в Нейния състав. Не е икуменизъм да искаш да събереш всички православни в едно, молитва за това се казва богослужебно ежедневно по няколко пъти! Десет пъти мери, един път режи, ето това е според другите т.нар. разширяване на границите на Църквата при киприанитите - да, но отчетливо в рамките на Православието. Тези, които обвиняват в раздиране на хитона, дали пък не го правят сами, като откъсват части от него?
Re: Светци на XX век
Ако ти напиша "кой съм аз, че да те поправям", ще излезе доста грозно смиренословие. Но все пак си имай едно наум.
На теоретични ниво мисля, че става въпрос за дефинирането на понятията "каноничност" и "църква". Като приемаме за даденост изискването за апостолско приемство (и в двата случая), можем да откроим следните подходи, най-грубо казано:
1. Канонично е това, което е решил Св.Синод (независимо, че може да противоречи не просто на Св.Предание, но и на решение на същия този Синод от предишния ден). Църква е официално признатата от предържащите власти религиозна структура на съответното вероизповедание.
2. Канонично е това, което отговаря на духа и буквата на Правилата на Св.Църква и отразява Свещеното Предание. Църква е общество от хора, обединени от една, истинска=православна вяра, които имат законно ръкоположено по приемство от свв.апостоли свещенство.
Т.е. при първия подход е важна формата, при втория - съдържанието. Какво наблюдаваме на практика: крайностите се събират. Формалният подход, антиномията църква-безблагодатен разкол, се използва широко както от официалното, икуменическо православие, и отделни формалистично настроени представители на официалното ревнителство (у нас автора на статията "За Новостилния разкол"), така и от крайните зилоти - първоначално т.нар. матеити, а впоследствие и от други групи гръцки старостилци, а в Русия - представители на Катакомбната църква.
Този подход е "лесен", но както много правилно посочва прот.Олег Миронов, решава един проблем, но създава пет по-лоши.
При втория подход се отчита историческия факт, че Православната църква не винаги се е намирала във външно-административно и евхаристийно единство. Имало е периоди, при това не кратки, когато отделните поместни църкви са прекъсвали общение поради определени разногласия. При тази ситуация, ако влезем в капана на антиномията църква-безблагодатен разкол, къде е била Църквата, и как се е решавал въпроса с връщането на благодатта на "разкола", извършените през време на прекъснатото общение венчавки, кръщения, ръкоположения..? Имало ли е св.евхаристия и в двете непоменаващи се и не общуващи части на църквата?
Когато за основа се взима вероизповедта (при спазване на презумпцията за апостолското приемство), очевидно е, че когато две православни общности не са в общение помежду си, от това не може да следва, че Христовата църква се е разделила, или че може да се дели, нито пък, че едната от двете общности е непременно разколническа. Това последното може да бъде само една от хипотезите - например случая с Инокентиевия разкол у нас. Но такова прекъсване на общението може да се дължи и на разногласия от, да кажем, "органзационен характер" (римската или александрийската пасхалия?), верови или други различия. Някои от тях могат впоследствие да доведат до същностен разкол и отпадане на части от Христовата църква, но има и случаи на "излекуване".
Конкретно, отнесен към настоящата епоха, когато врагът на човешкото спасение се е надигнал толкова силно, а православните са изпълнени с толкова страсти и безразличие, няма нищо учудващо в еклесиологичната картина, която наблюдаваме: пъстра палитра от официални и "разколнически" юрисдикции с най-различни нюанси и оттенъци в своята православна вероизповед. Несъмнено е, че някои от тях ще отпаднат от Съборната църква в даден момент, ако не се покаят. Но е трудно да се характеризира която и да е от тях като категорично "безблагодатна" (от едната и от другата страна) при помощта на формални критерии и разсъдъчни умозаключения.
Сега, тази вода е дълбока. Неправилно е да се използва понятието "криптоикуменизъм", за да се обозначава с него позицията, която не се базира на антиномията църква-безблагодатен разкол. Защото в случая говорим за общности с (все още) православно изповедание и апостолско приемство. Не може да се прави сравнение между разделенията между православните християни (да си спомним "българската схизма" от 19 век) и разделението между православните и еретиците. Двете явления са от съвсем различна категория. Подвеждането им под общ знаменател е нелепо.
Доказателство от Свещеното Предание: в сугубата ектения: "О ... благостоянии святих Божиих церквей и соединение их, Господу помолимся!"
Очевидно е, че ако Земната църква не можеше да изпада в положение на разделения (но не в смисъл, че може да се дели на много "църкви"), то и тази ектения става безсмислена. За какво съединение на нещо, което по презумпция не може да се разделя, ще се молим? Очевидно е, че именно молитвата е за съединение на отделните земни части на едната и неделима Христова църква. които по едни или други причини може да не са в общение помежду си. Ето сега, коя е "църквата" и кой е "безблагодатния разкол" в конфликта между Антиохийската и Иерусалимската патриаршии? Относима ли е ектенията към станалото разделение? Очевидно е, че е относима. Нещо повече, затова го има това моление.
Но може ли да го тълкуваме в разширителен смисъл, че православния свещеник се моли за съединение на Православната, римокатолическата, лутеранската, англиканската и т.н. "църкви"? За мен отговорът е: очевидно не!
По аналогия, не можем да използваме понятия "икуменизъм", "криптоикуменизъм", за да създаваме паралел между единението на православните с еретиците и единението на православните.
На теоретични ниво мисля, че става въпрос за дефинирането на понятията "каноничност" и "църква". Като приемаме за даденост изискването за апостолско приемство (и в двата случая), можем да откроим следните подходи, най-грубо казано:
1. Канонично е това, което е решил Св.Синод (независимо, че може да противоречи не просто на Св.Предание, но и на решение на същия този Синод от предишния ден). Църква е официално признатата от предържащите власти религиозна структура на съответното вероизповедание.
2. Канонично е това, което отговаря на духа и буквата на Правилата на Св.Църква и отразява Свещеното Предание. Църква е общество от хора, обединени от една, истинска=православна вяра, които имат законно ръкоположено по приемство от свв.апостоли свещенство.
Т.е. при първия подход е важна формата, при втория - съдържанието. Какво наблюдаваме на практика: крайностите се събират. Формалният подход, антиномията църква-безблагодатен разкол, се използва широко както от официалното, икуменическо православие, и отделни формалистично настроени представители на официалното ревнителство (у нас автора на статията "За Новостилния разкол"), така и от крайните зилоти - първоначално т.нар. матеити, а впоследствие и от други групи гръцки старостилци, а в Русия - представители на Катакомбната църква.
Този подход е "лесен", но както много правилно посочва прот.Олег Миронов, решава един проблем, но създава пет по-лоши.
При втория подход се отчита историческия факт, че Православната църква не винаги се е намирала във външно-административно и евхаристийно единство. Имало е периоди, при това не кратки, когато отделните поместни църкви са прекъсвали общение поради определени разногласия. При тази ситуация, ако влезем в капана на антиномията църква-безблагодатен разкол, къде е била Църквата, и как се е решавал въпроса с връщането на благодатта на "разкола", извършените през време на прекъснатото общение венчавки, кръщения, ръкоположения..? Имало ли е св.евхаристия и в двете непоменаващи се и не общуващи части на църквата?
Когато за основа се взима вероизповедта (при спазване на презумпцията за апостолското приемство), очевидно е, че когато две православни общности не са в общение помежду си, от това не може да следва, че Христовата църква се е разделила, или че може да се дели, нито пък, че едната от двете общности е непременно разколническа. Това последното може да бъде само една от хипотезите - например случая с Инокентиевия разкол у нас. Но такова прекъсване на общението може да се дължи и на разногласия от, да кажем, "органзационен характер" (римската или александрийската пасхалия?), верови или други различия. Някои от тях могат впоследствие да доведат до същностен разкол и отпадане на части от Христовата църква, но има и случаи на "излекуване".
Конкретно, отнесен към настоящата епоха, когато врагът на човешкото спасение се е надигнал толкова силно, а православните са изпълнени с толкова страсти и безразличие, няма нищо учудващо в еклесиологичната картина, която наблюдаваме: пъстра палитра от официални и "разколнически" юрисдикции с най-различни нюанси и оттенъци в своята православна вероизповед. Несъмнено е, че някои от тях ще отпаднат от Съборната църква в даден момент, ако не се покаят. Но е трудно да се характеризира която и да е от тях като категорично "безблагодатна" (от едната и от другата страна) при помощта на формални критерии и разсъдъчни умозаключения.
Сега, тази вода е дълбока. Неправилно е да се използва понятието "криптоикуменизъм", за да се обозначава с него позицията, която не се базира на антиномията църква-безблагодатен разкол. Защото в случая говорим за общности с (все още) православно изповедание и апостолско приемство. Не може да се прави сравнение между разделенията между православните християни (да си спомним "българската схизма" от 19 век) и разделението между православните и еретиците. Двете явления са от съвсем различна категория. Подвеждането им под общ знаменател е нелепо.
Доказателство от Свещеното Предание: в сугубата ектения: "О ... благостоянии святих Божиих церквей и соединение их, Господу помолимся!"
Очевидно е, че ако Земната църква не можеше да изпада в положение на разделения (но не в смисъл, че може да се дели на много "църкви"), то и тази ектения става безсмислена. За какво съединение на нещо, което по презумпция не може да се разделя, ще се молим? Очевидно е, че именно молитвата е за съединение на отделните земни части на едната и неделима Христова църква. които по едни или други причини може да не са в общение помежду си. Ето сега, коя е "църквата" и кой е "безблагодатния разкол" в конфликта между Антиохийската и Иерусалимската патриаршии? Относима ли е ектенията към станалото разделение? Очевидно е, че е относима. Нещо повече, затова го има това моление.
Но може ли да го тълкуваме в разширителен смисъл, че православния свещеник се моли за съединение на Православната, римокатолическата, лутеранската, англиканската и т.н. "църкви"? За мен отговорът е: очевидно не!
По аналогия, не можем да използваме понятия "икуменизъм", "криптоикуменизъм", за да създаваме паралел между единението на православните с еретиците и единението на православните.
Re: Светци на XX век
Излиза, че това е единствената противоположна на икуменизма еклисиология, благодаря.
Re: Светци на XX век
Всъщност точно така излиза. Уж "ревностните" и крайни позиции - и от официалната, и от старостилната страна, се явяват по същината си икуменически. За официалните е ясно: те директно признават благодат и тайнства у еретиците, спасение според тях няма само за разколниците (разбирай старостилците).
На пръв поглед крайно-старостилните синоди нямат нищо общо с този подход. На практика обаче, със своите собствени действия - като това да ръкоположат и офикират приетия едва два дни по-рано "в църквата" Стефан Ангелов за схиархимандрит Касиан, те признават действие на Св.Дух извън "църквата". Понеже, както му писах и на Владиката, човек не може да има православен светоглед без помощта и действието на Божията благодат. Именно това отделя и отграничава православните от еретиците. Всеки от нас на практика се е сблъсквал и с еретици, и с православни (с различно от собственото ни мнение по злободневните проблеми). Нима не усещаме и не се разбираме по един начин с православните, и по съвсем друг с еретиците?!
Освен това и съвсем обективни обстоятелства дискредитират позицията на крайните елементи: светостта, чудотворството и нетленните св.мощи, които се срещат в различни, не-общуващи помежду си юрисдикции. Примери тук няма да давам. Ако не можем да приемем, че тези юрисдикции са част (за някои: ВСЕ ОЩЕ част) от Едната, Света и Католична Църква, то е ясно, че обективните факти биха ни принудили да приемем икуменизма: че има много "църкви" - ако сме достатъчно честни пред себе си и логически последователни.
Разбира се, това не е така. Има само Една Църква, както има и само Един Христос. Следователно всички православни са православни и не бива от юрисдикционните различия да се създават изкуствено конфесионални. Друг е въпроса, че има динамика и тези, които днес са ВСЕ ОЩЕ православни, утре може да не са.
Така че наистина само умерената еклесиология на БПСЦ начело с митрополит Фотий е наистина и в дълбочина неикуменическа.
На пръв поглед крайно-старостилните синоди нямат нищо общо с този подход. На практика обаче, със своите собствени действия - като това да ръкоположат и офикират приетия едва два дни по-рано "в църквата" Стефан Ангелов за схиархимандрит Касиан, те признават действие на Св.Дух извън "църквата". Понеже, както му писах и на Владиката, човек не може да има православен светоглед без помощта и действието на Божията благодат. Именно това отделя и отграничава православните от еретиците. Всеки от нас на практика се е сблъсквал и с еретици, и с православни (с различно от собственото ни мнение по злободневните проблеми). Нима не усещаме и не се разбираме по един начин с православните, и по съвсем друг с еретиците?!
Освен това и съвсем обективни обстоятелства дискредитират позицията на крайните елементи: светостта, чудотворството и нетленните св.мощи, които се срещат в различни, не-общуващи помежду си юрисдикции. Примери тук няма да давам. Ако не можем да приемем, че тези юрисдикции са част (за някои: ВСЕ ОЩЕ част) от Едната, Света и Католична Църква, то е ясно, че обективните факти биха ни принудили да приемем икуменизма: че има много "църкви" - ако сме достатъчно честни пред себе си и логически последователни.
Разбира се, това не е така. Има само Една Църква, както има и само Един Христос. Следователно всички православни са православни и не бива от юрисдикционните различия да се създават изкуствено конфесионални. Друг е въпроса, че има динамика и тези, които днес са ВСЕ ОЩЕ православни, утре може да не са.
Така че наистина само умерената еклесиология на БПСЦ начело с митрополит Фотий е наистина и в дълбочина неикуменическа.
Кой е на линия
Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 2 госта