Самоубийството в светлината на Библията

академични, професионални, лични разговори
prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

Самоубийството в светлината на Библията

Мнениеот prokimen » ср апр 09, 2008 1:18 pm




На 19 март медиите във Франция привлякоха за сетен път вниманието с новината за смъртта на Шантал Себир (Chantal Sebire). Поради мъчително страдание от неизлечим тумор (esthesioneuroblastome) тя пристъпва към преждевременен край на живота си. Преди този си акт тя беше искала промяна във френското законодателство, позволяващо й да прекрати живота си. Няма никакво съмнение, че Шантал Себир е страдала неописуемо, както и това, че медицината е била безсилна пред този изключително рядък случай. В света има и други изключително тежки случаи и все по-често се чуват желания за прекратяване на подобни страдания.

Не дръзвам да осъждам никого. Понякога мисълта ми се спира за миг върху въпроса как бих реагирал в подобно състояние и с ужас бързам да отклоня вниманието си. Да пази Бог от подобно изкушение!

Християните взаимстват своите принципи на живот от Библията. Този сборник от 77 книги може да не е авторитет за по-голямата част от човечеството, но така или иначе, трите монотеистични религии – християнство, юдаизъм и ислям, осъждат самоубийството.

Вярвам, че болшинството ще се съгласят с мен, че самото произнасяне на "самоубийство" предизвиква ледени тръпки. Въпреки това, въпросът се налага в обществото като един от най-важните, а и надвишава смъртните случаи при пътни катастрофи. В Русия медиците отъждествяват самоубийството с «епидемия».

Преждевременното прекратяване на живота ни се представя все по-често и по-убедително като хуманен жест на Запад, където човекът не иска да страда физически. Процедурата заема вниманието на законодатели и в някои страни е нещо напълно нормално да се поиска въпросната «хуманитарна» услуга от медиците, които са опълномощени от законодателя да прекратят човешки живот.

За невярващия човек смъртта е край.

За по-голямата част от християните (православни, римо-католици и част от протестантите) смъртта не е край, а е начало на нова форма на живот за безсмъртната човешка душа. За вярващите в Бог е пределно ясно, че животът е дар от Него и само Той има властта да реши как и кога да свърши нечий живот.

Самоубийството е собствено лишаване от живот, което представлява грубо навлизане в Божиите права. С това свое деяние човек навлича върху себе си несъмненото Божие наказание.

Нека спрем вниманието си върху два текста от Свещеното Писание.

Първият е взаимстван от Стария Завет: «Вижте сега, (вижте,) че това съм Аз, Аз съм и няма Бог, освен Мене: Аз моря и съживявам, Аз раня и Аз церя, и няма кой да избавя от ръката Ми» (Втор. 32:39).

Вторият текст е от Новия Завет: «Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас? Ако някой разори Божия храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свят; а този храм сте вие». ( 1 Кор. 3:16-17).

Да вземе човек тази божествена власт над човешкия живот в свои ръце, според Библията, е равностойно на богохулство.

В Декалога от Синайското законодателство Бог ни нарежда чрез пророк Моисей: «НЕ УБИВАЙ!» (Изход 20:13). В тази заповед се забранява всякаква форма на човекоубийство – било то на друг човек или на себе си. Ако заповедта визираше убийството на друг човек, то би било упоменато да не се убива ближния, както това е подчертано в 9-та заповед (Изход 20:16) относно лъжесвидетелството спрямо другите човеци. Тъй като това уточнение не е направено в 6-та заповед от Декалога, то следва да се възприема като забрана на всякакъв вид човекоубийство, в това число и самоубийството.

Старозаветната пророчица Анна, майката на пророк Самуил, изповядва в своята пророческа песен пред лицето на Бог : «Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда» (1 Царств. 2:6).

Премъдрият цар Соломон, обръщайки се към Господ, казва : «Ти имаш власт над живота и над смъртта и сваляш до портите адови и пак въздигаш» (Прем. 16:13).

От горните библейски цитати става ясно за вярващия човек, че Бог и само Той е господар на човешката смърт .

В Библията се гледа на самоубийството като на убийство и се споменават имената на седем самоубийци.

Книгата Съдии израилеви ни споменава имената на Авимелех (9:52-54) и Самсон (16:25-30).

Първият библейски самоубиец Авимелех е син на Иеровавел или Гедеон, който е провъзгласен за цар след смъртта на баща си (Съд. 8:33; 9:6). По време на обсадата на Тевец, «една жена хвърли къс от воденичен камък върху главата на Авимелеха и му разби черепа. Авимелех веднага повика слугата, оръженосеца си, и му каза: извади меча си и ме умърви, за да не се каже за мене: жена го уби. И слугата му го прободе, и той умря» (Съд. 9:50-57).

Струва ми се, че първото самоубийство в библейската история заслужава по-задълбочени размисли. Поражението на Авимелех не е ли предопределено от неговото собствено злодеяние по време на борбата му за власт? Той смятал както болшинството са убедени, че целта оправдава средствата. За съжаление, дори християни не се замислят понякога, че всичко онова, което е постигнато с цената на греха, с цената на пролята кръв, рано или късно ще рухне. Библията ни свидетелства, че Авимелех убил предателски своите родни братя. Тази братска кръв подобно на Авеловата викала за възмездие.

Властолюбивата амбиция се градяла на «пясъчните» основи на греха, който не само заслужава Божието наказание, но отдалечава благодатта. Когато човек остане сам със себе си и лишен от Божията благодат, тогава може да се очаква ужасен край, ако не намери сили да осъзнае престъплението си и принесе съразмерно покаяние.

Авимелех би трябвало да ни остави образец на покаяние защото той бил съдия и имал особена мисия сред израилския народ. «Страшно е да падне човек в ръцете на живия Бог!» (Евр. 10:31) след греховна самозабрава и отстъпление от Божия закон.

За израилския съдия Самсон Библията ни казва, че той завършил живота си със самоубийство, отмъщавайки на своите врагове.

Библейските книги «Царства» посочват четири имена на сложили край на живота си – цар Саул (1 Царств. 31:1-4), оръженосеца на цар Саул (1 Царств. 31:5), Ахитофел (2 Царств. 17:23) и Замврий (3 Царств. 16:15-20).

Саул е името на първия израилски цар, помазан за това си особено служение от пророк Самуил (1 Царств. 10 гл.). Заслужава вниманието ни историята на този цар. Не било без значение предупреждението на пророка, че послушанието към Бог е най-добрата жертва! След смъртта на пророк Самуил, цар Саул проявил духовна ревност и очистил страната от мерзостта на идолопоклонството.

Известна е духовната закономерност, че колкото по-голяма е духовната ревност , толкова по-силни изкушения връхлитат. Ето защо е необходима неизменна духовна трезвост и готовност пред невидимите нападения на силите на поднебесието.

Божият помазаник изгонил гадателите и вълшебниците, помнейки Божия призив да не се осквернява никой с греха на магесничество, гадание, спиритизъм и други прояви на окултизма (Левит. 19:26, 31; Втор. 18:10–12 ).

И ние като Саул сме помазани да служим на Бог в дух и истина. Ето защо е важно да се поучаваме от последствията на греха в живота на древните, за да не изпадаме в тяхното трагично и душегубно състояние.

Духовната борба на Саул е актуална и за всеки един от нас. Ние сме отговорни за духовното здраве на нашите ближни и далечни. Хипнозата, дейността на екстрасенсите и демоничното целителство поразяват съзнанието и здравето на мнозина податливи към такива деяния. Всичко «това не е мъдрост, която иде отгоре, а земна, душевна, бесовска» (Иак. 3:15).

Писанието е недвусмислено ясно за отговорността както на онези, които се подвизават с дела на тъмнината, така и на всеки един, отнасящ се с равнодушие или топлохладност (Иез. 3:18-21) .

Наложително е да се подчертае, че на първо място стои отговорността на Църквата и нейните служители за душата и греха на всяка човешка душа.

Бидейки вожд на израилския народ, цар Саул извършил богоугодно и душеспасително за народа дело, очиствайки страната ои вълшебниците и чародеите, от гадателите и спиритистите. Врагът не закъснял да се появи с война (1Царств. 28:4) .

Надвисналата заплаха причинила страх в царското сърце и подтикнала душата му към грях, който като всеки неосъзнат грях разслабва рано или късно човешките душевни сили.

Царското миропомазване както и благодатното Кръщение не са достатъчни за да спасят душата от смъртоносно падение.

Саул се обърнал към Бог с молитва, но не последвал отговор. В състояние на душевна обърканост, помазаният да царува над израилския народ и да го предпазва от духовна мерзост, решил да се обърне за съдействие към онези, които безпощадно изгонил. Той потърсил услугата на аендорската вълшебница, забравяйки строгостта на Божията забрана.

Колко често християни след молитва към Бог за изцеление, за избава от страдание, изпадат в отчаяние или душевно объркване. Вместо твърдост във вярата, много християни и дори свещенослужители оскверняват душите си с мерзостни услуги на сатанисти.

В диалога си с вълшебницата Саул дръзнал да се закълне в името на Бога.
Днес сме свидетели на една вопиюща за наказание свише аномалия в църковния живот. Мнозина свещенослужители приемат със широки обятия всякакви гадатели и техните клиенти, съгрешавайки смъртно с мерзко призоваване името на Бога в меркантилността на бесовското си деяние. Колко лекомислено се забравя изричната Божия забрана за напразно произнасяне името на Бог. Тази 3-та заповед е в същия този Декалог, в който на 6-то място стои забраната за убийство (Втор. 5:7-21).

В случая със Саул, Господ показал веднага силата Си. С появата на самия Самуил, Бог дава свидетелство за безсмъртието на човешката душа и за строгостта на Своите предписания. Стореният грях е санкциониран на мига: « Господ ще предаде Израиля наедно с тебе във филистимски ръце: утре ти и твоите синове ще бъдете с мене, а стана израилски израилски Господ ще предаде във филистимски ръце» (1 Царств. 28:19).

Този случай би трябвало да ни накара да се замислим. Доколко можем да поверяваме душите си на «пастирските» грижи на свещеници, които съгрешават в безпринципно сътрудничеството с врачки и всевъзможни магесници? Съгрешавайки в сатанизъм и неосъзнавайки тежестта на греха си, закрепен с «амин», могат ли същите служители да са проводник на Божията благодат?

Подобни деяния и епископско безразличие отдалечават църковния кораб от Христа и превръщат спасителността му в една илюзорна видимост без реално благодатно съдържание.

Предсказанието на явилия се пророк Самуил се сбъдва. Саул търпи поражение и пред очите му загиват неговите синове. За да избегне унижението да попадне във вражии ръце, той търси помощта на оръженосеца си. В крайна сметка, цар Саул слага сам край на живота си.

Можем ли да вярваме, че душата му е в същото състояние както душата на пророк Самуил?

Не са ли по-красноречиви други библейски слова за участта на царската душа?

«На такъв няма да прости Господ, но веднага гневът на Господа и яростта Му ще се разпалят против оня човек, и върху него ще падне всичката клетва (на закона_, и Господ ще заличи името му под небето» (Втор. 29:20).

«Тъй умря Саул поради своето беззаконие, що стори пред Господа, задето не спази думите Господни и се допитва до магьосница» (1 Парал. 10:13).

След като видял смъртта на царя, неговият оръженосец сторил същото. И той на свой ред сложил край на живота си (1 Царств. 31:5).

Подобна импулсивност е причина за голям брой необмислени самоубийства.

Във Втората книга Царства срещаме името на Ахитофел. За него знаем от Библията, че бил мъдър съветник на цар Давид, но отвърнал на искрената царска почит с лукаво предателство.

Отново и отново в основата стои грехът, който ако не се осъзнае с дълбоко разкаяние, рано или късно води до гибел (Рим. 6:23).

Непочтеността довела мъдрия Ахитофел до предателство, преминавайки в лагера на Авесалом, дръзнал да въстане срещу баща си Давид.

Няма съмнение, че Авесаломовото въстание било Божие наказание за съгрешилия Давид. Той предчувствал, че подобен час на Божие възмездие ще настъпи и когато часът дошъл, не заглушил съвестта си, която му подсказвала горчивата истина от неговия порочен живот. Давид осъзнал, че причина за постигналото го бедствие е преди всичко неговаият собствен грях. Той възложил всичката си надежда на Бога в светлината на думите на пророк Михей, които могат да бъдат светла надежда на всяко помраченото от скръб сърце: «Макар да съм паднал, но ще стана; макар да съм в мрак, но Господ е светлина за мене. Аз ще пренасям гнева Господен, - защото съм съгрешил пред Него, - докле реши делото ми и извърши съд над мене; тогава Той ще ме изведе на светло, и аз ше видя правдата Му» (Мих. 7:8-9).

Тези пророчески думи би трябвало да запишем върху скрижалите на сърцето си и в трудна минута на изпитание да са наше ръководно правило! Преди да се успокоим в самонадеяността си или да пристъпим към осъдително обвинение на другите за сполетяло ни бедствие, би трябвало да се вслушаме в гласа на съвестта си, която е Божият глас у нас и побързаме да я примирим с Божията правда, принасяйки плодове достойни за покаяние (Мат. 3:8 ). Духовна закономерност е един неразкаян грях да поведе към други грехове, които и причиняват гибелта на душата.

Давид принесъл покаяние и Бог не го изоставил. Макар и да превел душата му през огнени страдания, Всевишният не го поразил със смъртно наказание. Допуснатият от Господ душевен огън трябвало да очисти Давид и да не го изгаря. «Ако нарушат Моите наредби и не спазят Моите повели, ще посетя с жезъл тяхното беззаконие, и с удари – тяхната неправда; но милостта Си не ще отнема от него и истината Си не ще изменя» (Пс. 88:32-34).

От човешката воля зависи в голяма степен дали горнилото на душевните ни преживявания ще ни очисти от греховете или ще ни изгори.

Ахитофел сам разпалил душенвния си огън, който в крайна сметка го изгорил. Злоупотребявайки с дадената му от Бога мъдрост, той не се задоволил с едно предателство. Съзнавайки, че ако въстанието на Авесалом не успее, последният имал все още възможност за примиряване с баща си Давид, Ахитофел подтикнал метежния син към още по-тежко престъпление – да обезчести достойнството на баща си. Коварният и безпринципен съветник убедил Авесалом да прибави към престъплението си и кръвосмешение.

Авесалом влязъл при наложниците на баща си пред лицето на целия Израил.

Ахитофел бил дълбоко уважаван заради мъдростта си, но не му достигала светлината, излизаща от Бога: « Начало на премъдростта е страхът Господен» (Притч. 9:10). Ако този свещен страх не бе му липсвал, той не би обезпичил успеха на държавната измяна върху греха на кръвосмешението.

В дързостта си, хората с опорочени сърца замислят всевъзможни беззакония, игнорирайки Всесилното Божие Провидение. За такива Господ казва : «Задето не приеха моя съвет и презряха всичките ми изобличения, затова те и ще ядат от плодовете на своите пътища и ще се насищат от своите замисли. Защото невежите ще ги убие тяхното упорство, а глупците ще ги погуби тяхната безгрижност» (Притч. 1:30-32).

Предвиждайки неуспеха на Авесаломовото въстание, Ахитофел, обвзет от ревност, гняв и отчаяние, слага край на живота си като се обесва (1 Царств. 17:23). Това самоубийство, което е резултат от собствени действия и предателство на Давид, напомня отчаянието и самоубийството на Иуда, който след много години ще предаде Сина Давидов – Христос.

В Стария Завет намираме свидетелство за самоубийството на Замврий (3 Царств. 16:15-20). Той бил приемник на израилския цар Ила, когото умъртвил. След като унищожил дома на Вааса, от който произхождал цар Ила, Замврий царствал само 7 дни. Обсаден от войските на Амврий, в отчаянието си, Замврий се самоизгаря в двореца и загива под развалините му.

Последният библейски случай на самоубийство е този на Иуда Искариотски (Мат. 27:3-5). Този Христов апостол съгрешава срещу Божествения си учител и имал възможността да покрие греха си с покаяние, но той не прибегнал към него. Предпочел да отхвърли Божието опрощение, докато разбойникът, разпънат редом с Христос, бил спасен и влязъл в рая заедно със Спасителя.

Божията милост е безкрайна и неизмерима за онези, които желаят да я приемат. Във властта на човека е, по силата на свободната воля, да приеме или да отхвърли Божията милост.

Няма човешки грях по-голям от Божията милост. От житията на християнските подвижници знаем, че никой сред тях не е бил безгрешен. Грехът им бил присъщ, но подвигът им се състои в това, че те съумяли да принесат покаяние съразмерно греховете си.

Самоубийството е своеобразен бунт срещу Бог и Неговия Промисъл.

Пророк Иеремия казва: « Само Аз зная намеренията, които имам за вас, казва Господ, намерения за добро, а не за зло, за да ви дам бъднина и надежда» (Иер. 29:11).

Самоубийството е самоосъждане, а съдът, както и животът принадлежат на Бог.

Апостол Павел пише до жителите на Коринт: «Или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога, и че не принадлежите на себе си? Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии» (1 Кор. 6:19-20).

Самоубийството е същинско зло и Църквата го санкционира като смъртен грях.

От Деяния на светите апостоли узнаваме, че самоубийството е зло. При земетресение се отворили вратите на затворническите килии. Веригите паднали от ръцете и от нозете на затворниците. Виждайки килиите отворени, събудилият се затворнически пазач си помислил, че затворниците са избягали. Той взема нож с решението да се самоубие, но Апостол Павел го възпира, извиквайки гръмко да не си причинява зло (Деян. 16:28 ).

Светите Отци и учителите на Църквата виждали в самоубийството несравнимо по-голямо престъпление отколкото убийството. Блажени Августин казва, че както сме дошли на този свят не по наше желание, точно така нямаме право и да си отидем от него без волята на Този, Който ни е довел тук.

Руският философ и религиозен мислител Николай Бердяев смята, че човек, който е духовно свободен от властта на света, не би изпитал състояние на отчаяност и безнадежност, водещо го към самоубийство. Той знае, че истинската радост се доставя не от света, а от възрастването в духовния живот и близостта с Бог. Истинският живот е израстване във вечността. Това духовно израстване освобождава от връзките на света.

Самоубиецът потъва в собствения си егоизъм и смята, че неговият жизнен кръст е по-тежък от този на другите. Но кой може да прецени реално тежестта на житейските кръстове?

В своите изследвания в областта на клиничната смърт Раймонд Моуди имал възможност да общува с неуспели самоубийци. Те признали, че първото им усещане било за извършена съдбоносна грешка. Никой от изпаднали в клинична смърт самоубийци не посягнал повторно на живота си.

В ежедневните си богослужения Църквата се моли за мирен и непосрамващ край на християнския живот, както и за добър отговор на Христовия съд.

Преди мирният земен край е наложителна спокойна съвест, примирена с Бога. Само такава умиротворена в покаяние съвест може да е гаранция както за непосрамващия край на осъзнатия ни християнски живот, така и за достойния ни отговор пред Христос.

«А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име» (Иоан. 20:31)

Последна промяна от prokimen на съб апр 12, 2008 3:53 am, променено общо 3 пъти.
missi
Потребител
Мнения: 15
Регистриран на: пон окт 03, 2005 7:14 pm

Мнениеот missi » пет апр 11, 2008 4:57 pm

whoami
Потребител
Мнения: 908
Регистриран на: пет фев 01, 2008 12:01 am

Мнениеот whoami » пет апр 11, 2008 7:14 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет апр 11, 2008 7:36 pm

Християните взаимстват своите принципи на живот от Библията. Този сборник от 77 книги ....

77 книги - че кой се е върнал да дописва :shock:

До колкото знам Библията има 66 книги !!!
whoami
Потребител
Мнения: 908
Регистриран на: пет фев 01, 2008 12:01 am

Мнениеот whoami » пет апр 11, 2008 8:01 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет апр 11, 2008 9:21 pm

ами аз не смятам апокрифите за част от библията - както и житията на хора които не познават Бог :)
Сори, но явно членувате в някаква секта - щом човек може да прибавя неща към Словото - което не е нищо друго освен автобиография :lol:
whoami
Потребител
Мнения: 908
Регистриран на: пет фев 01, 2008 12:01 am

Мнениеот whoami » пет апр 11, 2008 9:40 pm

офф топик: Ти луда ли си? Ние не сме добавяли,а вашите сектантски "пророци" през 16-17 век, са махнали части от Библията, при това вашите "пророци" са махнали части от вече орязаната сектантска католическа Библия. И ако продължаваш да наричаш православието секта май наистна ще си заслужиш бана. Или ни уважавай, или се махай, на мен лично ми писна да се обяснявам и разправям с теб и с тъпото ти отношение към нас. То бива наглост, бива, ама всяко търпение си има граници. В крайна сметка проумей,че тука говорим за източноправославното християнство, а не за сектите, ако не ти хареса да говориш за православието - адио. Не ме интересува колко е орязана вашата библийка, колко от тайнствата сте орязали и т.н. Въобще вие освен да режете и премахвате какво друго сте направили?

П.С. Престани да пишеш шизофреничните си помисли тук, разваляме една интересна тема за самоубийствата...аз лично повече освен по темата няма да пиша в нея, защото наистина е хубава тема, а ти, отново, успя да развалиш тема с провокациите си и интригантството си.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет апр 11, 2008 10:20 pm

Самоубийството е собствено лишаване от живот, което представлява грубо навлизане в Божиите права. С това свое деяние човек навлича върху себе си несъмненото Божие наказание.

Обясни защо ?
Бай Иван
Потребител
Мнения: 375
Регистриран на: чет ное 02, 2006 10:23 pm

Мнениеот Бай Иван » пет апр 11, 2008 10:49 pm

missi
Потребител
Мнения: 15
Регистриран на: пон окт 03, 2005 7:14 pm

Мнениеот missi » съб апр 12, 2008 10:38 am

prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

в отговор на MISSI

Мнениеот prokimen » съб апр 12, 2008 11:28 am

prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

в отговор на aktex

Мнениеот prokimen » съб апр 12, 2008 11:38 am

missi
Потребител
Мнения: 15
Регистриран на: пон окт 03, 2005 7:14 pm

Re: в отговор на MISSI

Мнениеот missi » съб апр 12, 2008 12:08 pm

Ангел Небесен
Потребител
Мнения: 311
Регистриран на: нед май 14, 2006 9:33 pm

Мнениеот Ангел Небесен » съб апр 12, 2008 3:53 pm

Четейки разсъжденията на г-н Прокимен оставам с впечатлението, че въпросния човек е някакъв свещеник (не бих казал духовник, понеже не е задължително двете да се припокриват, освен това човек може да бъде духовник и без да е свещеник) при това начетен и прозорливо интелигентен, но както става в повечето случаи, нямащ реална представа за това, смело може да се крайно-демонично състояние, изразяващо загуба на духовен център и божи ориентир, каквото представлява самоубийството. Да се разсъждава, как това дело е грях и къде по-точно в Светото Писание се осъжда или разкрива неговата богопротивност е безсмислено. Бог не ни е дал Писанието за наставляване на изпаднали в крайна степен на отчаяние хора, а за изправяне на самите нас за да можем да сме годни да елиминираме с негова помощ подобни мисли във всеки човек, като при това ако се придържаме в буквата неизбежно ще изпаднем в заблуда, понеже то изразява своята сила чрез Духа, а той е много по-сложен и разнообразен в реалното явление отколкото в описанието и предписанието на борбата с греха, което човек чете в Библията. Да си призная досега не съм срещал православен свещеник, който да е наясно как може да помогне на ближния си да преодолее този грях, във всички случаи се измъкват с думите за някаква "молитва", "свободната воля" изпълняване на определени ритуали, които според мен служат за извинение на собствената слабост, отколкото да преставляват адекватна загриженост и най-вече реален опит за предотвратяване на това състояние на крайна отчаяност сполетяла техният ближен. Ако на човек в подобно умопомрачено състояние му се наложи да прочете или да чуе подобни разсъждения, нищо чудно още повече да се отчае и да предпочете самоубийството като единствен изход от страданията си.

Именно заради тях, трябва да се каже, че самоубийството макар и взет като несъмненен грях има стотици движещи мотиви и поради това, поне според мен, еднозначното му осъждане (от гледна точка на вечната "съдба" на извършилия го) не е удачно. Тази материя е прекалено фина, човек не е автомат за изпълнение на Божията воля, както и подчинен на някакво извънземно същество с човешки изисквания. От една страна няма съмнение, че това деяние преставлява изява на безсмислие в съществуването на творение, което е подобно на Бога, от което следва, че за самият Бог, който дава този живот по непостижим за нас начин не предвижда това действие като оправдано по какъвто и да е начин; от друга страна обаче, това което сам Бог е създал като своя проекция, а именно човека притежаващ свободна воля, която именно го прави богоподобен, не може да зависи от греха като непроменима съдба, защото това би означавало Бог да оставя своето макар и паднало в грях подобие да се отстрани от Него, което е немислимо. Бог винаги има последната дума, не човека. Проблемът се движи по острието на бръснача, т.е. по идеята за ада: от една страна оправдаването му, може да доведе до безнаказани действия и да развърже съвестта, от друга вечното му наказание, което произтича от свободните действия на човек не разкрива Божията любов като единствен и най-силен аргумент срущу пустотата на ада и неговите дела. Какво става в глъбините човешки не може да се изследва с Библията. Хората, които виждат и осъждат греха се различават от Бога и Неговият взор на действителното състояние и намерения на човешкото сърце. Първите разглеждат явлението взето в проявлението му, Бог го разглежда в неговото ядро; не мисля че има човек, който би дръзнал да произнася от името на Бог каквито и да е осъдителни определения по отношение на ядрото (човешкото сърце), дори и почиващи на Библията.

За мен центъра на проблема за самоубийството от гледна точка на "теологията" се състои в това да изясни, че опрощаването на този грях не е негово оправдание, както и в развитието на понятието - отчаяние, което в никакъв случай не е еднородно (става въпрос свещениците да са наясно, защото те боравят с по-сложна материя, отколкото учените). Не можеш да поставяш пред прекомерното страдание, пък било и то да бъде въображаемо, строгостта на закона като единствено изискване за преодоляването му. Там където не стигат духовни сили да се промени нещо в човек, там където няма живо общение с човека до теб, а социално развити инстинскти за комуникация, там където властва законът, пък бил той и Божият, там където присъдата замъглява превенцията, там именно самоубийците намират естествената си среда и извършват опити за самоубийство. Това разкрива и другия важен аспект на проблема –действието или бездействието на "другите" по отношение на самоубиеца; на мен ми се струва че цялата енергия се съсредоточава в това да се охарактеризира явлението като същевременно човек се изключи от кръга на виновните, предизвикващи директно или индиректно това действие. Както е писал Достоевски, едно зло действие направено тук може да резонира на другия край на света; и в този случай Бог като справедлив съдия как би отсъдил и според кой критерий. Тук аз не се стремя да размивам нещата, а просто да обърна внимание, че причините, които се наслагват в самоубийците с течение на времето за да решат да извършат това в повечето случаи са изявените пороци на осъждащите ги след това. Има хора, които насъбират човешки грехове без те да са виновни за това, да не говорим за това, колоко вида чувствителност, преминаваща в непоносимост има в различните хора. Това наслагване преминава в различни и не еднакви по интензитет етапи. Така например хора, които на пръв поглед са много щастливи, в един момент решават и слагат край на живота си съвсем "ненадейно", други пък които са едва ли не перманентно нещастни и отчаяни никога не предприемат такива действия.

Духовникът (не само свещеникът) винаги трябва да е "нащрек" за всякакви прояви на страдание, защото от малкото започва да се разплита интригата, така да се каже; веднъж изпуснато безсмислието и отчаянието могат да се зъдържат опасно дълго в човека и стане непоправимо късно за всякакви душеспасителни мерки. Затова най-вече не бива да се започва от най-лесното т.е. от цитирането на закона и от спазването на някакви сами по себе си нищо не значещи действия, а обратно, от нищо не изискващата загриженост и топлота; като те не са приоритет само на свещеника (духовника), но най-вече на всички християни. Те трябва да са напълно наясно (понеже са изразители на Христос в света) за своята отговорност към всички и най-вече към страдащите. Всяка дума може да убие, всяко бездействие може да е фатално, всеки семеен егоцентризъм може да се окаже тяхна вечна присъда без дори да подозират. Съборното чувство може до такава степен да притъпи чувството за отговорност към всеки ближен, а не само към участника в църковните сбирки, че христовата любов да остане за вътрешна консумация, не променяща нищо и никого в света.

За самоубийството може да се пише много, но това, което аз държа с моето мнение да кажа е да не се употребява думата - непростимо – това за мен изглежда като изземване на Божиите права, като нещо неприложимо в същонстта си към Бога, а всеки да осъзнае отговорността си точно за тези хора, които пристъпват към подобно действие не без «съдействието» на някои твърдо придържащи се към закона божии изразители.
prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

Мнениеот prokimen » съб апр 12, 2008 6:55 pm


Върни се в “богослови”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост