Молитвеник на въцърковения езичник

рисковете на междухристиянския диалог
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Aurelia Felix » пон яну 14, 2013 2:20 pm

Ave carissimi! Минаха празниците, изтрезняхме и отново е време да отдадем нужното на нашите любими богове.

Като въцърковени езичници не всички от нас са достигнали оная степен на съвършенство в следването на великия Гьонсурат и за съжаление все още не могат да достигнат пълен непукизъм и мирът им се нарушава от разни дреболии, които сатаната постоянно слага на пътя им. Например налице е религиозен водач с морални проблеми и сатаната веднага вземе да ни обстрелва с досадното 1 Тим.3:1-12 и др.под. И ако Гьонсурат не е наблизо да спаси работата, току се объркала някоя красива главица. А горкият Гьонсурат не е слънце навсякаде да огрее, той е зает денонощно по цялата земя и затова много от нас имаме проблеми със сатаната (демек - съвестта).

Но място за смущение няма! Гьонсурат като добър олимпийски мениджър е създал свой верен и бърз помощник – крилатият и дългокрак бог Щраус. Щраус е едно много точно и изпълнително божество, при това скромно – малцина си признават, че го следват, и затова е редно да му се отдаде дължимата почит.
Всеки, който закъса по такъв неприятен начин със сатаната и Гьонсурат го няма, веднага без да се срамува трябва да призове Щраус. Той пристига начаса, качва ни на гърба си и ни отнася в своето царство – безпределните чудотворни сиви пясъци, където зарява нашите глави и ги държи там, до изпържване на всичките сатанински мисли! Ето една молитва за закъсалите:

Щраусе, о бързоного божество!
Смути ме пак сатаната със своите досадни мисли,
Ела ти и ме бързо отърви!
Отнеси ме, бързоноги, в твоето пясъчно царство
И изцели клетия ми мозък както знаеш най-добре!

Гарантирано, че още недовършили молитвата, Щраус вече ви е натикал главата за изтрезняване в горещия сив пясък и о, чудо! Вие вече разбирате 1 Тим. 3:1-12 по единствения възможен правилен начин – така, както Олимпийското Предание повелява да се разбира:

А епископът може и да е порочен, той първо е човек, второ е епископ.
Външните да си налягат парцала и да не търсят добри свидетелства, щом са извън Църквата, това не е тяхна работа.
Вътрешните да се смиряват и да гледат своите си грехове.
Той има покаяние, но то е скрито нейде в пясъците на Щраусланд, ти не си дорасъл да го видиш. Вместо това гледай го и от него се учи!
Мъжете, а не само жените, могат и трябва да бъдат клеветници. В ХХІ век каква е тая полова дискриминация?
Дяконите може да бъдат алчни, защото без бизнес няма развитие. Да не бъдат двуезични – винаги да служат вярно само на Олимп.

И така изцелени, с неразделен ум и език, нека единодушно и единомислено да възхвалим нашите любими богове, благодарение на които се радваме на душевен комфорт и здрав сън. Амин.
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Aurelia Felix » пон яну 14, 2013 4:36 pm

Olympic Wonderland

От високите върхове на Олимп,
От великолепните възвишения на древната слава,
Нека се издигнат нашите богове
И ни обгърнат в прегръдка за един кратък миг
Тогава ще се изпълним ний с гьонсуратлък
И ще сломим коварните вражи стрели
На досадния Бог Веритас и неговите слуги
И бялото отново нека стане черно
В очите на заблудените стада
За да постигнем накрая бленувания мир
И да сразим под нозете си съвестта.


Нашата сила е в нашето единство. Банално на пръв поглед, но само крепейки се взаимно и служейки на нашите богове ще постигнем съвършенството – пълен непукизъм.
Бог Веритас постоянно търси да ни смущава, мъчейки се да ни отваря очите, наричайки ни безумни, слепци и прочее некултурни и некоректни за ХХІ век епитети. Ако лойта, пардон воалите на нашите богове не са плътно обвили сърцата и мозъците ни, ние лесно се разтреперваме от внезапните набези на Веритас и което е още по-лошо, карисими, постоянно живеем в параноя да не ни изненада отнякъде в стил Пустинна буря.

Живот ли е това? Не разбира се. Но когато сме сами, извън стадото, лесно падаме жертва на врага. Тогава, ако да не дава Олимп, хептен се заплетем, най-малкото което ще загубим е нашата безметежност. Може да загубим пълния си хладилник, да не дава Мамон! и още много други първостепенни ценности.

Но макар в нашето единство и единение с боговете и помежду ни да е нашето спасение, то се постига трудно, особено за верните поклонници на Егомания. По тая причина за най-запалените й поклонници демократичният Олимп, който винаги се старае да посреща нуждите на своите клиенти-поклонници, е създал един чуден оазис - Olympic Wonderland.

За постигането на този райски оазис, както е нормално за всеки рай, е нужен мистицизъм. За неговото постигане много помага бог Щраус – този божествен лечител на мозъци. Веднъж след като мозъкът е изцелен и мислите правилни, в духа на Олимпийското Предание, за нас се отварят райските двери на Olympic Wonderland:

Чудният свят на Olympic Wonderland е приказно бял, блажено студен, пълен с искрящи звезди и чудни създания. Из него текат приказни сини реки, предлагащи райски наслади, а въздухът трепти от приказния звън на далечни епохи. Когато верните чада на Олимп пият от водите на тези реки, баналната реалност на нашия свят изчезва и машината на времето ги пренася в далечни епохи (може и бъдещи!) и не само това – те стават аватари на някой, който винаги са искали да бъдат. И хем са негов/неин аватар, хем да са си те, хем живеят в наше време, хем населяват и друга реалност.

Блажените обитатели на Olympic Wonderland могат да бъдат разпознати сред нас по това, че от една страна изглеждат като нас, а от друга се държат специфично някак си – например говорят така, както са говорили в ХІІ век! Държат се сякаш идват от І век! И като истински просветлени, те не пазят този кеф само за себе си, но щедро го даряват на своите семейства, приятели, колеги – те озаряват целия наш скучен свят! И най-важното, те винаги са до нас, неуспелите още да влезем в рая на Olympic Wonderland, за да ни отърват от атаките на Веритас, които заплашват всеки недостигнал олимпийския рай.

Така ние още по-ревностно закопняваме да сме верни на нашите богове, за да ни пуснат те в бленувания Olympic Wonderland!
small axe
Потребител
Мнения: 2485
Регистриран на: чет апр 23, 2009 7:23 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот small axe » чет яну 17, 2013 12:05 pm

Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Aurelia Felix » вт авг 20, 2013 8:59 pm

Безконечните пролетни пиршества бяха отминали, слънцето напичаше олимпийските върхове, Егейско море прегръщаше безкрая в своя бляскав лазур, а нашите любими богове мързеливо се излежаваха всеки в своя храм. Един летен ден обичайната им скука премина в досада и те се събраха на симпозиум, от онези древни знаменити симпозиуми, за да си измислят нови забавления. И нали са богове, мислят бързо, Зелотипус стана по средата на тостовете и предложи всеки бог и богиня, полубог и полубогиня да завържат очите си, да снизходят към света на простосмъртните и всеки, както е със завързани очи, да познае своите жреци и обикновени почитатели.
Тайната мисъл на Зелотипус, божеството на завистта, беше да направи за посмешище колегите си и после да им каже в очите: що за богове сте вие, не съм ли аз най-висшият сред вас? Тази негова мисъл изпълни с блясък жълтите му очички, а сърцето му се изпълваше със злорадство гледайки ги как се щураха на другия ден из големите мегаполиси със завързани очи, търсейки да открият своите жреци и почитатели. Какви ли не прийоми прилагаха боговете, за да разпознаят своите! Гьонсурат шестваше из кръчмите и баровете, както и офисите на политиците, викаше адептите си, но те не го чуваха. Горкият Гьонсурат все забравяше, че днешните алкохолни питиета не са като едновремешните. Супербия си мислеше, че само като се появи, слънцето ще се скрие и всички ще паднат в краката й, но тъй като това не се случи, тя бързо бързо се прибра на Олимп. Адулатор се търкаше като котарак в нозете на хората, но освен подритвания нищо друго не спечели. Единствено Мамон и Егомания се справиха горе-долу добре, тъй като Мамон веднага се отправи към фондовите борси, а Егомания – към модните подиуми.
А хитрият Зелотипус с вързани очи успя не само своите жреци и почитатели да намери, но и тези на колегите си и така се възгордя още повече над тях и то съвсем справедливо.

В чест на този негов подвиг, нека му изпеем химн.

Зелотипусе бързокрилий,
най-умен си от всички богове!
Когато заслепиха се очите на безсмъртните,
само ти безпогрешно успя
да познаеш истинските следовници –
всеки на неговия бог.
С мъдростта си олимпийска
ти нашепваше в ушите им
на всеки неговата страст
свързваща го с божествата:
почитателят на Мамон се разпалваше
от борси и валута,
сърцето на верните чада на
Гьонсурат биеше до полуда при
споменаване на “политика”,
Супербия дори посрами, като в
ушите на нейните синове и дъщери
нашепна за собственото им величие
и така всички смъртни затрептяваха,
извадени от всяко безразличие.

Всички смъртни реагираха с разпалване и разпенване на нашепванията на хитрия Зелотипус и той безпогрешно определяше кой смъртен на кой бог служи. Излишно е да се споменава, че никой не се разпали за Истинския Бог - Иисус Христос. Иначе те си бяха едни обикновени живи мъртъвци, неспособни да реагират на нищо друго, освен на свързващото ги с Олимп.
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Aurelia Felix » чет ное 27, 2014 8:30 pm

Госпожица Мерката облече дългата си до земята черна пола, наметна шала на главата си и се запъти за черквата, както правеше всяка неделя. С влизането си нахлузи изсмукания си блед вид на мъченица. Тя огледа триумфално тълпата, очите й се сведоха надолу към затворените й обувки, а успоредно с тях умът и полетя към олимпийски висоти. „Благодаря Ти Господи, че не съм като всички тия грешници. Спазвам строго всички пости, даже следя етикетите с лупа да не би в някои бисквити да има следи от масло. Обличам се така, че да не съм съблазън за никого, ако ще навън да е 40 градуса, а не като оная блудница там в дясно. Еееех, дори монахини не могат да се сравняват с мен по строгост на молитвения живот, не пропускам служба и празник, Аз колкото поклони мога да направя, дори лекоатлет не може да ме бие...” Мисълта й, лека като перце, летеше към Олимп и Мерката се чувстваше блажена и лека. И в това няма нищо чудно, тъй като тя принадлежеше там, и то не само духом, но и телом.
Някога, когато боговете Олимпийски бродеха сред смъртните, славният Меркурий беше на лов из земите тракийски. Верен на себе си, една нощ в една сребърна гора той се напи с омайното тракийско вино и тогава пред него изплува образа на незнайна богиня. Това тракийско вино е наистина вълшебно, щом дори и в ума на един бог превърна кака Кина в богиня. Меркурий падна запленен в развятите огнени коси на прекрасната смъртна, която той взе за богиня и стана тя каквато стана. Кина иначе си беше земно девойче, даже твърде земно, една достойна дъщеря на Адама. Яка и набита тя пасеше стадото на баща си и въртеше къщата му, беше здраво стъпила на земята в прекия и в преносния смисъл на думата. Едно материално момиче, чиито девизи в живота бяха „Рънътъ праи борбътъ” и „Дружбата си е дружба, ама сиреньето е с пари”. От майка си беше научила, че любов няма, че бракът е сделка и една жена трябва да продаде себе си изгодно, да е хитра артистка, за да й е добре в живота. И когато Кина видя бляскавия Меркурий тя хич не се и двоуми...
Когато на сутринта Меркурий изтрезня и видя, че незнайната божествена красавица с коси от огън всъщност е едно съвсем обикновено и простовато девойче с коси вапцани с евтина боя, той набързо отлетя към върховете Олимпийски с надеждата, че позорът няма да се разчуе. Ама се разчу! И боговете Олимпийски произнесоха своето справедливо проклятие.
На бял свят се пръкна Мерката, безсмъртна защото е полубогиня, а носеща характера на смъртната Кина барабар с възпитанието й - с други думи ни риба, ни рак. Осъдена от Олимп да се стреми към него, но никога да не намира пътя.
В целия си съзнателен живот Мерката чувстваше, че не е като другите, че не може да бъде като тях, защото е нещо повече от тях, че принадлежи на висшия свят и от все сърце се стремеше към върховете Олимпийски. През вековете Мерката мина през какви ли не религии, само и само да стигне до Олимп, но каквото и да правеше, боговете презираха нейното старание. Минаваха векове и епохи и тя, подобно на Сизиф, влачеше тежката си участ в търсене на верния път към бащиния си Олимп.
Макар следвайки заветите на майка си, материалното момиче имаше всичко, на което смъртните завиждаха, тя все не намираше удовлетворение. Когато божествените цезари провъзгласиха единната религия на Бог Веритас, Мерката видя нова възможност да намери пътя към Олимп. Казваха, че този Бог не бил като Олимпийските и тя закопня Той да й посочи пътя към нейното заслужено и полагаемо се царство. Стана най-верният Му, по нейно виждане, последовател. Изпипа поведението си до съвършенство, спазваше всичко, което религията налагаше и даже повече. Тя повярва силно, че наградата й се полага поради заслугите й, поради нейното усърдие, и най-вече защото тя беше по-различна. И даже я получи взирайки се в една грешница! Жената се изчерви и стопи под строгия поглед на Мерката и колкото повече грешницата се топеше пред очите й толкова повече душата на Мерката се изпълваше със сладко превъзходство и се издигаше нагоре, нагоре... А Олимпийските върхове мрежелееха нейде в далечината – снежни, студени и все така недостъпни.
Нова
Потребител
Мнения: 142
Регистриран на: вт ное 16, 2010 12:22 am

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Нова » нед яну 18, 2015 2:09 am

Дали пък Olympic Wonderland не се владее от собствена богиня?! Вярно, че бог Щраус подготвя съответният поклонник и го довежда до Olympic Wonderland, обаче това място си има май собствена владетелка- богиня Прелест.

Тя е второто дете на Супербия и Канап и е наследила от майка си чувството за превъзходство и убедеността, че има рожденното право на достъп до всички тайни и блаженства на този и онзи свят, както и убеждението, че по рождение обладава велика духовност. От баща си Канап е наследила безпределния мързел и нежелание да вложи и най-малко усилие в каквото и да е било, в това число за търсенето на светлината на Веритас и постигането, на какъвто и да е напредък в неговото учение, което разбира се е безпредметно, предвид рожденната и предопределеност и духовна извисеност.

По цял ден тази богиня пърха над Olympic Wonderland и се превъзнася по всякакви чудеса, светлини, звезди и пророчества, преминавайки през всички нива- до 101 и обратно. Така тя примамва и омайва своите почитатели, които ходят с глави в облаците и налуден блясък в очите, убедени че само и тъкмо на тях е дадено да разберат и открият тайните всемиру, защото тъкмо те са голяма работа по рождение и са просветлени по волята на върховната богиня и майка на Прелест- Супербия.

Обаче не и знам молитвата на тази богиня. Ако може Аурелия да я напише, ще и бъда много благодарна, ако приеме, разбира се, в сонма на Олимп, предложената от мен богиня Прелест :biggrin: :oops:
Нова
Потребител
Мнения: 142
Регистриран на: вт ное 16, 2010 12:22 am

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Нова » нед яну 18, 2015 12:01 pm

Забравих да кажа, че писанието много ми хареса и се забавлявах много :biggrin: . Благодаря, Аурелия! :P
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Aurelia Felix » нед яну 18, 2015 7:05 pm

Потребителски аватар
Next
Потребител
Мнения: 2967
Регистриран на: чет мар 29, 2012 9:19 am

Re: Молитвеник на въцърковения езичник

Мнениеот Next » нед яну 18, 2015 7:58 pm

Може би и малко класика като за отскок е добре:

Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"
--------

— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!

Върни се в “дебати: икуменизъм”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост