Богословието и неговото място в България

място за коментар върху текстове от портала
prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

Богословието и неговото място в България

Мнениеот prokimen » съб апр 22, 2017 9:32 am





Неотдавна, порталът "Православие БГ" публикува статия с лично виждане за мястото на българското богословие, имаща за автор господин Пламен Иванов, кого уважавам като грамотен и културен човек.

Християнското ми съзнание е съблазнено от заглавието, в което намирам странното твърдение за "академичната среда" като естествено място за богословието, което е (едва ли не само) наука за Бога.

Искрено бих се радвал, ако надеждният богослов Пламен Иванов намери време и желание да разреши някои мои лични недоумения, свързани с "килийната посредственост" на съвременната българска богословска "академичност" и липсата на някаква съществена полза за българската църковност от толкова много богословски факултети с академични претенции бе никакъв научен и духовен принос.

Намирам заглавието за съблазнително и неприлично за човек, мислещ се за християнин. По силата на каква логика богословието като наука за Бога трябва да има за свое естествено място академичната среда?

По силата на конституцията в България, Църквата е отделена от държавата. За момента, академичната среда на г-н Пламен Иванов принадлежи на държавата, в която Православието е уважавано като традиционна религия, но то няма първостепенно място сред другите религии и чужди божества. Понеже по силата на конституцията всички религии в България са равни пред закона, то мохамеданите имат законното право да поискат от държавните университети да се изучава и тяхното учение за бога в претенциозната академична среда. Затова бе наложително да се уточни в заглавието за какъв Бог претендира академичната среда и какво богословие ще се сили да насажда, след като християнството само по себе си познава три деноминации - православие, римо-католицизъм и протестатнтизъм. Този факт задължава недвусмисленото уточнение в светлината на кое от трите вероучения академичната среда ще обучава своите студенти за Бога и Неговата Църква.

За Бога можем да знаем от Свещеното Писание, в което четем повелята на Христа Спасителя: "Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух" (Мат. 28:19)

От цитирания свещен текст става недвусмислено ясно, че Богочовекът Иисус Христос е наредил на учениците Си да благовестят Евангелието Му по лицето на земята. С други думи казано, опознаването на Бог, ако ще говорим на християнски език, би трябвало да е първостепенна грижа на апостолските приемници, а не на преподавателите на държавна служба.

Доколкото "патентът" за богопознанието принадлижи на Църквата Христова, а не на държавата с нейните институции, то претенцията на г-н Пламен Иванов буди тревога и недоумение, защото трите християнски деноминации нямат еднакво учение за Църквата, а и догматичните различия са твърде големи и може да се каже, че дори с най-близко стоящия до Православието римо-католицизъм не вярваме в един и същ Бог (Филиокве).

За протестантите, пленили академичното богословие в България, кръщението не е тайнство. Без да се споменава за протестантското отношение към свещенството и евхаристията, само отношението към кръщението е очеваден факт, че държавното богословие не може да бъде гарант за правилността на науката за Бога и по тази причина става опасно за Църквата Христова да му повери научната подготовка на своя клир и иерархия, които от студентската скамайка ще са с увредена представа за Бога, Неговата Църква (еклесиология, сотирология, пастирско богословие, догматика и литургика) и в крайна сметка за спасението. Държавното богословие, колкото и да е научно и академично, то няма грижа за душеспасението и затова Църквата не би трябвало да си играе с огъня, занемарявайки въпроса с подготовката на своите кадри, чиято първостепенна грижа трябва да е душеспасението. В противен случай Църквата Христова ще се подменя все повече с видимостта, изпразвайки се от своята благодатна същност, ставайки рано или късно евангелска варосана гробница. Само до това й състояние може да доведе държавното богословие с неговата академична среда, чужда на Църквата.

Входът в Църквата и християнската ни принадлежност към Триединния Бог става чрез тайнството Кръщение. Както споменах, не малка част от държавните богослови са протестанти, а тяхното разбиране за кръщението не е тъждествено с това на Църквата Христова.

Протестантите поставят акцент на момента, в който повярвалият в Бог е приел Христа като личен Спасител. На такъв човек се прощават греховете и се гарантира Царството Божие.

Православието разбира спасението като живот на Бога вътре в човека, като изцеление на плътта и духа чрез благодатта Божия, която обитава в нас (Кол. 1:27).

Неправилно е да се отъждествява кръщението със самото спасение. На всички би следвало да е известна формулата на св. Атанасий Велики, че "Бог спасява не без нас".

Пътят, водещ към горния Иерусалим или Царството Божие, минава през очистването и възраждането тук, на земята, а у протестантите липсва и е обезсмислено тайнството покаяние. Това тайнство е алфата и омегата в духовния живот или духовно преображение, задължително условие за душеспасението и живота в бъдещия век.

Колкото до възраждането, то и тук разбиранията на православни и протестанти не са еднакви.

В Православието може да се употреби терминът "възраждане", когато човек е преоткрил или възвърнал своята жива вяра, когато е осъзнал греховете си и е принесъл истинско, сърдечно покаяние. Когато се говори обаче за "възраждане" в Тайнството Кръщение, тогава се разбират несравнимо по-дълбоки неща като осиновяване от Бога чрез Иисус Христос (Ефес. 1:5).

Първото възраждане открива Спасителят, а второто ни съединява с Него.

Възроденият чрез вярата идва при купела на кръщението, за да възроди своето естество за обновен живот (Рим. 6:4), да стане чедо Божие. За тези две възраждания на душата, свети апостол Иоан Богослов благовествува:

"А на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии" (Иоан. 1:12).

При Тайнството Кръщение става действително раждане на нов човек. Нов не само по умонастроение, но и по силата на тайнственото му съединяване с Христа.

Свети Кирил Иерусалимски говори: "Никой да не си помисля, че кръщението е само прошка на греховете, каквото било Иоановото кръщение, защото то (кръщението) е и благодат на осиновяване".

Ако разбираме "възраждането" само в първото му значение, то по какъв начин човек не може да се възроди, т.е. да се роди отново, преди да бъде погребан в кръщението (Рим. 6:4)?

Ако един протестант приема кръщението защото той е вече с Христа, то православният се кръщава защото желае да живее по-тясно с Христа.

Чрез кръщението си, протестантите свидетелствуват за това, че са здрави.

За православните, кръщението е път към изцелението, лекарство, което е необходимо за възсъздаване на първобитното единство с Бога.

Тайнството на Светото Кръщение било установено от Самия Иисус Христос. Ето защо, ние трябва да виждаме в това потапяне нещо много повече отколкото една нова форма на съществуващия обичай до Христовото кръщение.

Спасителят не би установил допълнителен обряд, в който да се извършва това, което било и преди извършвано. Следователно, Тайнството Кръщение би трябвало да има своя специфика. В новозаветното кръщение трябва да има това, което по принцип го е нямало и не могло да го има нито в старозаветната религия на Израил, нито пък у езичниците (друговерците).

Понеже това тайнство е установка на Новия Завет и от Самия Господ, то от това следва, че по своята същност, то трябва да бъде уникално, както е уникален Самият Извършител на Завета.

Баптисткото богословие, например, различава три основни елемента в кръщението: покаяние, обещание пред Бога и свидетелство за своята вяра.

Всичко това присъствува и в православното учение за кръщението, но за нас това са служебни моменти, необходими за приемането на особен дар.

Главното в православното кръщение е - дарът на Светия Дух , за който говори св. апостол Петър (Деян. 2:38. ).

Кръщението за православните е Тайнство, докато за протестантите то е само обряд, в който те не признават тайнствеността.

Протестантите виждат в кръщението само образи или символи. Свети апостол Павел вижда в кръщението едновременно и символ и реалност, наричайки го "баня на възраждането и обновата от Дух Свети" (Тит. 3:5).

Ако се признае, че в кръщението действува Сам Бог (или с други думи казано, да се съгласим със Светото Писание), то това означава, че е тайнство, т.е., човешко действие, изпълнено с Божия благодат.

Свети апостол Павел напълно ясно изповядва, че кръщението е дело на Светия Дух, а не просто човешко:

"... чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло...и всички с един Дух сме напоени" (1 Кор. 12:13).

Същата тази "напоеност" или благодатна изпълненост на новозаветното кръщение видял и свети Йоан Кръстител, казвайки:

"Аз ви кръщавам с вода за покаяние; но Оня, Който иде подире ми...Той ще ви кръсти с Дух Свети..." (Мат. 3:11).

Именно тази реалност на Духа Божи в кръщението се отрича от протестантските богослови.

Протестантите предпочитат да отъждествяват човешкото произволение с новораждащото и очистващо действие на Светия Дух.

Вярно е, че човек пристъпва към купела за кръщение с вяра, но за да се очисти. Духовното раждане (т.е. кръщението Иоан 3:3) се извършва свише.

Св. ап. Павел пише до коритнските граждани: "И такива бяхте някои от вас; но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог" (1 Кор. 6:11).

И св. ап. Варнава мисли далече не по протестантски, казвайки: "Кръщението се дава за прошка на грехове. Ние влизаме във водата отегчени от грехове и нечистота, а излизаме от водата плодоносещи в сърцата страх и надежда". Същото така мисли и Климент Александрийски, който вижда в тайнството кръщение нещо много повече отколкото едно обикновено свидетелство за това, което се е случило в навечерието: "Бидейки потопявани (във водата), ние се просвещаваме. Просвещавайки се, ние се осиновяваме от Бога. Осиновявайки се, ставаме съвършени и чрез това безсмъртни..."

Баптистите, чието название произлиза от наименованието на тайнството кръщение, обясняват необходимостта му така:

"Кръщението е заповядано от Христос (Мат. 28:19-20). Понеже този обряд е предписан от Него, то следва да се приеме по-скоро като предписание, а не като тайнство. Сам по себе си той (обрядът) не произвежда у човека някаква духовна промяна. Ние извършваме този обряд само защото така е заповядал Христос и защото той играе ролята на публично свидетелство. Той потвърждава факта на спасението както за кръщаващия се, така и за околните".

Преживяващият спасение не се нуждае от потвърждения, още повече от изкуствени, обрядови. Това ни наподобава на плуващ във водата човек, който демонстративно пляска по водата, за да убеди себе си и останалите в това, че той действително плава.

Ако пък на спасения е действително необходимо потвърждение за преживяваното от него спасение, то резонно е да се постави въпроса: действително ли той е приел Христа в своето сърце?

Нима кръщението е необходимо за публиката? Нима баптистите и др. устройват демонстации и шоу на вярността на кръщавания към Христа само заради публиката?

Действително ли смисълът на кръщението се осъществява не в самия купел, баптистерий или река, а извън - в съзнанието на зрителите? Тогава въпросът за необходимостта от кръщение за самия кръщаващ се остава открит.

По мнението на протестантските богослови, при кръщението не става и не може да стане нищо съществено. Всичко, което може да бъде спасително за стремящия се към спасение е вече станало до самия акт на кръщение и самото кръщение не е нищо друго, освен шоу (показна) символика.

Нека се върнем отново към Св. Писание, което протестантите цитират наизуст и си спомним думите на Анания, казани на Павел (тогава все още Савел): "И сега що се бавиш? Стани, кръсти се и умий греховете си, като призовеш името на Господа Иисуса" (Деян. 22:16).

Вероятно, на мястото на Савел, грамотният богословски протестант би отговорил на Анания, че няма никаква необходимост след думата "кръсти се" да се прибавя "омий греховете си", защото кръщаващият се с акта на кръщението изповядва, че той чрез вяра е встъпил вече в тясно общение с Христа и е получил от Него прошка на греховете.

Кръщението за начетения пртестант се явява сякаш потвърждение на това, че дарът на спасението е вече приет от него, че Голготската жертва и Дух Свети вече са извършили своето дело на спасение в сърцето му, че той вече е приел дарувания му живот в Христа и му се наслаждава.

С тези мисли би могло да се възрази и на апостол Петър, който също неразривно свързва прошката на греховете с тайнството кръщение, казвайки:

"Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светия Дух" (Деян. 2:38).

Св. ап. Петър недвусмислено призовава към кръщение за прошка на грехове, а съвсем не изповядва получено вече прощение.

"Всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте" (Гал. 3:27), а съвсем не обратното!

И така, изключвайки тайнствеността от тайнствата и богослуженията, протестантите превърнали своята религия в психотренинг.

Ако кръщението е само това, че аз искам да засвидетелствувам пред Бога, ако това е само човешко действие и в този акт на кръщението отсъствува Бог, тогава кръщението не е нищо друго от странен, чисто човешки обряд, нямащ в себе си ни най-малко осенение на Божествената благодат.

При такъв възглед за кръщението, учението на Христа за благодатната връзка на кръщението и спасението изглежда странно и дори в известна степен жестоко "Който повярва и извърши някакъв си обряд, то ще бъде спасен" (Марк 16:16). Има над какво да се замислим!

Задължителността на кръщението е очевидна от Иоан 3:5, и ако то би било безблагодатно, то апостолите по нищо не биха се различавали от фарисеите, които били всеобщо обвинявани в обрядоверие. Тогава тайнството кръщение се превръща в празна формалност, без която обаче, защо ли по думите на Спасителя, никой няма да влезе в Царството Божие (Иоан 3:5)?!

Обикновено, всички протестанти, позовавайки се на 1 Петр. 3:21, свеждат кръщението до "клетва" за вярност на Бога, обещание за добра съвест.

"Този аргумент се строи на неточния превод на Писанието. За съжаление, трябва да кажа, - отбелязва дякон Андрей Кураев, - че и синодалните преводачи са сбъркали на това място. Най-близо до оригинала е църковно-славянският превод. Кръщението не е обещание пред Бога за добра съвест, а изпросване от Бога на такава.

Оказва се, че кръщението не е приношение, не е обещание, а е молба...

Възможно ли е св.св. Кирил и Методий да са разбирали лошо гръцкия език ? ..."

В класическия гръцки език, глаголът "еперотао" може да означава обещание. В новозаветния гръцки обаче той еднозначно има смисъл на изпросване, на молба. Например, Мат. 16:1: фарисеите "епиротисан" - "молили" Христа.

Този глагол се среща също така и у Мат. 22:46; Марк 9:32; 11:29; Лука 2:46; 6:9; Рим. 10:20; 1 Кор. 14:35.

Няма нито един случай в Новозаветния текст на Св. Писание, където употребата на този глагол да е в смисъл на обещание, приношение. Напълно логичен е латинският превод на тази дума c interrogare, rogare, т.е. "въпрос", "молба". Дори и в някои протестантски източници вече се забелязва правилно разбиране на този стих, че кръщението е молба.

Възниква въпрос за какво би могла да бъде тази молба?

Продължението на фразата на апостол Петър разяснява: "Кръщението... спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христа"

Следователно, кръщението подава дар от Бога чрез възкресението на Иисус Христос. Не на Бога се принася дар, а от Бога се очаква помощ.

Кръщението не спасява с това, че в него ние сме обещали нещо на Бога, а с това, че Спасителят ни дарува плода на Своето възкресение. При кръщението, ние изпросваме от Бога да ни дарува добра, обновена съвест.

Светата Православна Църква съдържа в себе си даровете на Светия Дух (Еф. 1:23).

Единствено животът в Църквата е живот в Христа, защото Църквата е Тяло Христово, а ние сме членове на тялото (Еф. 5:30). Ето защо, входът в Църквата (кръщението) не може да бъде безблагодатно.

Сам Спасителят в беседата Си с Никодим нарекъл кръщението "раждане свише":

"Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие...ако нчкой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие; роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух" (Иоан. 3:3; 5-6)

Колкото до греховете, то те се прощават в много от православните тайнства. Прошката на личните грехове в кръщението не съставлява същинската цел. Остава въпроса в какво е особеността на тайнството кръщение?

Цялата същност на това тайнство е в РАЖДАНЕТО НА НОВ ЧОВЕК.

Известно ни е, че в много сектантски съобщества са приети някои обряди, които външно биха напомняли Църковните Тайнства.

Няма да се спирам върху безблагодатността на този вид ритуалистика.

Бих желал да обърна внимание на действието, известно като "кръщение" сред т.н. "Свидетели на Иехова".

Прекръщаването в болшинството сектантски организации, в това число и при "Свидетелите на Иехова", се явява видим знак за влизане в общината. С това действие новият член на организацията се отказва от принадлежността си към Църквата Христова. Той, новият член на сектата, се съгласява с това, че сектата, в която го прекръщават е единствената, която съдържа пълнотата на истината.

За облегчение на душевния дискомфорт у "кръщавания", възникващ при съзнанието за двусмислеността на неговата постъпка, ръководителите на сектите пускат в ход стария тезис за недействителността на кръщението в детска възраст.

Подобно мнение се внушава с особена настойчивост в страни, където болшинството население се кръщава скоро сред раждане.

Успешността в проповядване на подобни възгледи е подпомагана от укоренения в широките слоеве на обществото възглед, че детето е безгрешно същество.

"Нима милостивият Господ не би спасил децата и без обряди?" - се дочува твърде често. Нали Сам Христос е казал: "...на такива е царството Божие" (Марк 10:14).

И св. ап. Павел пише: "...неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети" (1 Коринт. 7:14).

За правилното разбиране на тези места от Св. Писание е необходимо да си припомним библейското учение за първородния грях. И по този въпрос християнските деноминации нямат еднакво разбиране.

Защо академичната среда на богословието трябва да се разграничава от Църквата Христова?!

Прескромното ми мнение е, че богословието трябва да бъде живот, а не академична суета с професионална псевдонаучност или с др. думи казано - занаятчийство. Учението за Бога не може да е друго, освен откровението за Него, което намираме в Свещеното Писание. Затова и християнството не може да има друга среда, освен Църквата, създадена от Христа Иисуса ..

Държавните богословски факултети не са Църквата, а учението за Свещеното Писание и Предание у протестантските академични преподаватели не е тъждествено с това на Църквата Христова или Православието.

Истина е, че познаването на Бога води към вечен живот, заради който Христос прие Разпятие, но вечният живот не е само държавно обучение. Той е преди всичко благочестие или живот в светлината на Евангелието с благодатните тайнства на Църквата. Университетът с неговата академична среда не е Църквата с нейната благодат. Колкото и добри знания за Бога да дава, университетът сам по себе си не ражда небесни граждани и няма грижата за вечния им живот.

Никога в България не е имало толкова богословски факултети и толкова неизброими по множеството си докторски защити по богословие. Лично аз не виждам реалната полза от всичко това или от прословутото академично богословие, което се оказва неспособно да християнизира българския народ за толкова много години демокрация и свобода на словото.

Поради какви причини това богословие с естествена академична среда се оказва неспособно да ограмоти своите студенти бъдещи владици и свещеници? Каква е реалната перспектива за един държавен богослов?

Някои мъже ще станат владици за да дирижират оперни оркестри, други ще запретнат ръкави да показват театралното си майстворство как се мият крака посред църква, други пък, по-благочестиви, ще хукнат да освещават корбани. Свещениците ще станат герои на требничарския труд.

Що за академична е средата, раждаща пословична посредственост и израждаща християнството в България?!

Какъв е академичният смисъл жени да следват богословие, ако дипломираните жени богослови не са способни и нямат християнското самосъзнание да организират някаква макар и елементарна катехизация? Някои биха станали презвитери и после? Излиза, че за една голяма част от студентите богословието с академичната си естествена среда е чисто и просто безделие или своеобразно развлечение, но не и морално задължение за реална полза в живота на Църквата.

Недоумявам защо грамотните богослови се оказват неспособни да напишат учебници и да допринесат за академичността на богословието като наука.

Не е ли позор за академичната претенциозност на богословието, което е на своеобразно "килийно" ниво?

Не се намери нито един способен богослов, който да напише учебници поне за семинариите.
Единствено архимандрит Авксентий се опита да издаде някакъв труд по Литургика, но той няма абсолютно никаква научна стойност. Той е един от най-образованите, владеещ езици, признат в академичните среди и да отпечата едно нищо и никакво пособие по литургика, което не свидетелства за никакво научно ниво. В уважението си към него очаквах да остави трудове на още по-високо ниво от своите предшественици като отец Благой Чифлянов и еп. Николай Кожухаров.

Реално грамотната жена богослов е преподавателката по Стар Завет, която стана методистки култов служител.

Би ли могъл Пламен Иванов да обясни на какво православие ще се учат студентите, бъдещи архиереи и свещеници от специалистката с реално академично ниво, но методистка?

Да беше случаят единичен, да се отмине с безразличие, но когато академичното богословие е в протестантски плен, струва ми се, че е крайно време Синодът на БПЦ да има особена загриженост за бъдещите си кадри.

Недоумявам защо дипломираните богослови не се вливат активно в енорийския живот и не внасят своята лепта за ограмотяването на енорияшите поне, ако нямат научния капацитет да издадат семинарски учебничета или учебник за мечтаното вероучение в държавните училища.

Някога, когато е имало богослови-християни с международно признание и реално академично ниво, те издавали Годишник на богословския факултет и доказвали своята грамотност. Къде другаде, освен в Къщата за птици доказват интелектуалния си капацитет днешните богослови с академични претенции?

Когато имаше Духовна академия, въпреки политическите ограничения, някои преподаватели съумяха да издадат няколко книжки. Издаде се и Катехизис, макар уважаваният от мен професор да е взаимствал твърде много от Дяченко, а статиите му за иконопочитанието са си превод на Успенски. Въпреки това, предлагаше се нещо в името на духовната просвета.

В някои епархии имаше ежемесечни свещенически конференции с някакъв богословски доклад, а в катедралния храм в гр. Русе имаше всяка неделя беседа на евангелска тема. Пак в онези години на тотално ограничение имаше две грамотни издания - вестник "Църковен вестник" и списание "Духовна култура". В тях се печатаха интересни и полезни статии, а Синодът имаше грижата да възлага послушания на отделни клирици да изпращат материали. Споменавам тези немаловажни детайли, защото смятам, че в онези безбожни времена имаше по-високо богословско ниво и ползотворна дейност на богословите от академичната сфера.

Тогава нямаше толкова много доктори на богословските науки, а за да се защити научна степен, трябваше кандидатът да е доказал научния си капацитет, да изброи свои научни издания. Затова и г-н Иван Желев защити твърде късно своята кандидатска степен, която в пъти ще да е била на по-високо научно ниво от който и да бил днешен докторат. Достойно за съжаление е, че Синодално издателство не намери за нужно да издаде в отделни книги тези научни трудове, когато академичната среда на богословието беше в самата Църква и когато Църквата имаше служители на науката с несравнима ерудиция.

В последно време имаше твърде много събития в православния свят, както и в българския църковен живот. Не срещнах нито една научно-богословска статия в областта на църковното право.

Може ли Пламен Иванов да обясни на читателите си какви са причините през последните години и десетилетия дори да няма нито една статия, засягаща църковните проблеми от канонична гледна точка? Така или иначе, каноничното право е богословска дисциплина. Любопитно ми е по какъв учебник се изучава тази дисциплина на академично ниво, защото в моята посредственост не съм срещал никакъв учебник на български език. Любопитно ми е да узная за каква канонична грамотност може да се говори в академичните среди.

Във времената на войнстващия атеизъм имахме архиереи интелектуалци като свето-Сливенския митрополит Никодим, написал семинарски учебници, като свето-Варненския митрополит Йосиф, като Левкийски епископ Партений, оставил ни богослужебни последования на църковно-славянски език, богослов като Макариополския епископ д-р Николай Кожухаров.

Днес, не забелязвам никакъв реален плод или някакво прилично научно ниво и сянка от академичност на богословието в многото богословски факултети, както и в никнещите като гъби докторати по богословие.

Не виждам нито една богословска статия от някой съвременен иерарх на БПЦ, освен нещичкото от Американския митрополит Йосиф, но той не е възпитаник на държавното академично богословие и затова е способен да се изразява богословски, ако пожелае.

Що за академична е средата на съвременното богословие, което изроди българското свещенство и християнство в требничарство?

Ако академичната среда на богословието без живот в Христа е способна да превърне българската църковност в своеобразен супермаркет по удовлетворяване на религиозни потребности (обайване на гащи, комбинезони, хлябове, освещаване на магазини и офиси), то не е ли по-добре Синодът да се обърне към икономическите училища да открият паралелки по църковна търговия?!

Не се усеща образователният ценз на свещениците требничари, които са изучавали академичното богословие на Пламен Иванов. С други думи казано, оправдани ли са академичните претенции да се следва богословие толкова години за да излязат расосносни требничари, размахващи кадилницата от сутрин до вечер и да обайват изброените по-горе вещи?

За момента не виждам други реални плодове от академичната среда на богословието с единствена интелектуална проява на седянките в Къщата за птици.

Депресивна е констатацията, че болшинството храмове са чисто и просто свещопалници и нищо друго.

За цяла София зная два енорийски центъра с активна дейност. От интернета узнах, че и отец Стефан (Стойчо) Иванов, бившият асистент по църковна история изнася някакви ограмотяващи беседи с енорияшите си.

Възможно е да има и други енории с активна просветна дейност, но на мен не са ми известни. Ще съм благодарен, ако Пламен Иванов си направи труд да ги укаже.

Отново възниква въпросът защо дипломираните богослови не вземат активно участие в енорийския живот и не създадат просветни курсове, а чакат да се въвъеде вероучение в училищата и да ги назначат за държавни учители. Но Църквата е отделена от държавата, а и досегашните ми наблюдения показват, че богословите от прословутата академична среда се силят всячески да се разграничат от Църквата.

Лично аз съм шокиран от позицията на академичното богословие по отношение решението на Сливенския епархийски съвет за смесените бракове и решението на Синода на БПЦ-БП по отношение съборните документи на Критския събор.

По какви причини въпросът за смесените бракове не се разгледа от претенциозните богослови в еклисиологичен аспект?

На видеото от Къщата за птици се чуват някакви съждения на Мариан Костадинов, но те не са на нивото на човек с достойнството на академичен православен богослов, разбиращ нещо от православна еклисиология или от догмата за единството на Църквата.

Не видях нито едно изречение от някой канонично грамотен държавен богослов.

По силата на църковната икономия смесените бракове са реалност в нашето съвремие, но ако съвместното причастие не е възможно, то струва ли си толкова приказки за едно голямо нищо, което не е тайнство, а чисто и просто свещен бизнес?! Това ли е академичността на държавното богословие, да спрегне агентурността на митрополит Йоаникий и да не обясни проблема за смесените бракове от еклисиологична гледна точка? Когато академичното богословие се изсили да пропагандира свещения бизнес, омаловажавайки догмата за единството на Църквата, то какво друго свещенство ще обучат тези държавни преподаватели по богословие, освен требничарски герои?!

Не се намери нито един държавен богослов, който да приветства или подкрепи синодалното решение по отношение на Критския събор. Този факт е зловещ и заслужава сериозни размисли.

Седянката в Къщата за птици беше крайно недостатъчна за да се хвърли светлина върху богословските проблеми, които създава критската авантюра.

Ако широките народни маси не знаеха един особен детайл за фанариотското коварство спрямо Българската църква, то платените богослови би трябвало да го знаят. Дори всички предсъборни документи да не предизвикваха богословски противоречия, самият факт, че патриарх Вартоломей искаше да се отдели особено внимание на "еретичността" на етнофилетизма на Българската екзархия , задължаваше българската иерархия да не участва в това унижение пред лицето на света. Синодалната реакция беше с историческо значение и затова милиони православни по лицето на света отдадоха дължимата чест на Българската църква, но не се намери нито един богослов от държавните богословски факултети да подкрепи подвига на официалната българска иерархия.

По време на критската авантюра беше спрегнат етнофилетизмът и този факт задължаваше богословите, ако имаше добросъвестни такива в държавните богословски факултети, да реагират в името на академичността и истината. Не срещнах никаква реакция. Бих запитал Пламен Иванов как интерпретира реалния проблем с гръцкия етнофилетизъм в Православието.

Защо главата на Албанската православна църква трябва да е от гръцки произход? Защо в политическото си коварство патриарх Вартоломей назначи за глава на втората православна църква в Естония африканския грък Стефан?!

Само два факта - ожесточената съпротива на държавните богослови срещу решението на Сливенския епархийски съвет за смесените бракове и демонстративното им разграничаване от решението на Синода на БПЦ-БП за авантюрата на о. Крит, заслужават Синодът на БПЦ-БП да прекрати да ръкополага свои клирици, възпитаници на тези гнезда на открито богоборство. Богословстващите държавни преподаватели могат да възпитат единствено богоборчески клир и да доизродят българската църковност в още по-суетна видимост без никакво духовно съдържание.

На Великден бях смутен да видя фотография на уважавана от мен жена богослов, облечена в расо. Уважавам я като една от най-ползотворните катехизатори в Софийска епархия и недоумявам от новата мода в този нов вид българска църковност, където АЗ-ът се налага всячески, подменяйки христоцентричността.

На стената на групата във ФБ "Енориите" забелязвам публикувана статията: ""

Първоначалното ми недоумение е продиктувано от факта, че групата е създадена от богослови. Струва ми се, че когато се препечатват подобни материали, засягащи (енорийския) църковния живот, то наложително е да се съпровождат с разяснителен, богословски грамотно написан текст. Такъв не видях и съм любопитен дали ще се намери богослов да направи академичен анализ на статията и указаните в нея последствия.

Преди време беше публикувано едно съблазнително интервю на свещеник Ангел Величков от Стокхолм. При все, че той не е клирик на БПЦ-БП, нито пък е възпитаник на българските богословски школи, но доколкото публикацията бе предназначена за българските читатели, смутен съм, че не се намери нито една реакция ни на свещеник, ни на владика. От държавен богослов с академична претенция е излишно да чакам някаква реакция в християнски или научен дух.

Провокацията на Ангел Величков задължаваше да му се припомнят църковните канони, ако да имаше поне един канонист в прословутите академични среди, както и задълженията на пастирското душегрижие, ако имаше поне един компетентен в областта на пастирското богословие или архиерей, загрижен за духовното здраве в българската църковност.

На този мрачен фон, не виждам смисъла от академичното богословие, което може да е наука за Бога, но не допринася нито за научната грамотност, нито за християнизацията в България.

Доколкото е наложително клириците и иерархията да имат богословска грамотност, струва ми се, че Синодът трябва да положи необходимите грижи да укрепи начинанието на свето-Пловдивския митрополит Николай за ведомствена висша богословска школа.

Ако държавните богослови искат Църквата да им признае академичността, необходимо е да докажат своето християнско съзнание и да не се силят да подкопават устоите на българската църковност. Ако не са способни да напишат поне едно семинарско учебниче или да катехизират българския народ, то поне да не внасят съблазън със своето богоборчество.
ven4e
Потребител
Мнения: 2975
Регистриран на: чет мар 27, 2008 8:13 pm

Re: Богословието и неговото място в България

Мнениеот ven4e » нед апр 23, 2017 12:29 am

Споделям съжалението на Пламен Иванов, че се закрива катедра "Теология", но не и аргументите му. Действително много от църковните отци са били високо образовани, но такива са били и ересиарсите. Според православната традиция богопознанието се постига чрез очистен и просветен ум и методът не е размишлението (интелектът), а опитът. С това не отхвърлям богословието като наука, напротив, смятам, че то е "царица на науките" и присъствието на такава дисциплина е чест за всеки университет, но нейното пренебрегване не представлява опасност за Църквата, защото Я спасяват не хората, а Господ.
prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

Re: Богословието и неговото място в България

Мнениеот prokimen » ср апр 26, 2017 5:36 am

Драга Венче, радвам се на появата Ви.

Истина е, че много от Отците на Църквата са били високо образовани за своето време хора, завършили тогавашните светски школи. Моята подчертана критичност към богословските факултети като светска форма на обучение е своеобразно съжаление, че те не отговарят на съвременната църковна нужда.

Нe съм против светското богословско образование. Днес, за Църквата в България е вопиющо необходима адаптирана за агониращото й християнство образование, способно да възроди духовността у свещенослужителите и грамотността у владиците, а останалите православни студенти да са способни като служители на "бърза помощ" да запретнат ръкави в реанимацията на християнството в православната църковност, вливайки се активно в енорийската катехизация и да организират нова форма на енорийски живот. Ето, това исках да кажа в многословието си.

Духовното възраждане никога няма да познае начало, ако богословите са само физически присъствия на богослуженията, на опашките за корбани и за огън от Иерусалим. Духовното възраждане чрез масово и едва ли не ежедневно причастие е не само утопия, но и същинско духовно израждане.

Иначе, двете форми на богословско обучение - държавен богословски факултет и ведомствена църковна Духовна академия са напълно възможни и желателни.

Достойно за съжаление е, че държавните преподаватели в богословските факултети се конфронтираха на достойното за адмирация решение на свето - Пловдивския митрополит Николай за ведомствената Духовна академия. Тази им конфронтация бе демонстративно разграничаване с Църквата.

Вие имате ли логично обяснение за какво служат или каква е ползата от всичките тези докторати по богословие? Според моето скромно виждане, те не допринасят с нищо нито за науката, нито за христианизацията в България.

Не намирате ли за позор, че не се намират достатъчно грамотни богослови да понапишат поне семинарски учебничета? Кои са богословските научни трудове на български език, по които се обучават студенти и докторанти?

Лично аз съм скандализиран от факта, че има млади митрополити с по две виши образования и съвестта им не трепва, че няма съвременни учебници за бъдещите кадри, а чакат да се въведе вероучение в държавните училища и сигурно се надяват някой пенсиониран бивш партиен агитатор на "научен комунизъм" да им напише синодалния учебник по Закон Божи.

Смешна и трагично тъжна действителност.

Върни се в “прочетено в православие.бг”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост