Покаянието

теми, свързани с протестантството
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Покаянието

Мнениеот aktex » пет ное 28, 2008 10:57 am

Изложение на истинното учение за Покаянието! Ортодоксалното учение за Покаянието!

Вярата и Покаянието трябва да бъдат разграничавани, не обърквани или разделяни. Защото като включват вярата в покаянието, те се различават от това, което Павел казва в Деяния, “Проповядвах и на юдеи и на гърци покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашия Господ Исус Христос” (Деян. 20:21 ). Тук той споменава вярата и покаянието като две различни неща. Тогава какво? Може ли истинското покаяние да съществува без вяра? В никакъв случай. Но макар да не могат да бъдат разделени, те трябва да бъдат разграничавани. Както няма вяра без надежда, и все пак вярата и надеждата са различни, така покаянието и вярата, макар постоянно да са свързани, трябва само да бъдат свързани, но не и обърквани едно с друго. Осъзнавам, че под думата “покаяние” се разбира цялото дело на обръщане към Бога, от което немаловажна част е вярата; но в какъв смисъл се прави това, може би ще стане ясно малко по надолу,естеството и силата на покаянието. В еврейския език думата “покаяние” идва от “обръщане, отвръщане”; а в гръцкия език идва от промяна на ума или целта; и двата случая смисълът е правилен, защото същността е в това да се отвърнем от себе си и да се обърнем към Бога, и като оставим стария ум, да облечем нов ум. Затова ми изглежда, че покаянието може правилно да се определи така: Истинско обръщане на нашия живот към Бога, идващо от искрен и сериозен страх от Бога; състоящо се в умъртвяване на нашата плът и на стария човек, и в съживяване от Духа. В този смисъл трябва да се разбират всички обръщения, в които първо пророците, а след това и апостолите, увещават своите съвременници към покаяние. Голямата цел, за която всички те се трудят, е да ги изпълнят със смущение за техните грехове и ужас от Божието осъждение, за да паднат и да смирят себе си пред Него, Когото са оскърбили, и с истинско покаяние да се върнат в правилния път. Затова те използват свободно в същия смисъл изразите “обръщане” или “връщане” към Господа; покаяние, дела на покаяние. Затова също Святата книга описва като покаяние към Бога когато хора, които са Го презирали и са се впускали в своите страсти, започнат да се покоряват на Неговото Слово и са готови да отидат навсякъде, където Той ги призовава. А в израза, “принасяйте плодове достойни за покаяние,” Йоан Кръстител и Павел описват живот, който във всички свои действия изявява и свидетелства за такова покаяние.

От три част се състои определението за Покаяние.
1. Покаянието като обръщане към Бога
Първо, в обръщането на живота към Бога изискваме промяна не само във външните дела, но и в самата душа, което е възможно само след като душата е отхвърлила старите си навици, за да принася плодове, съобразени с нейното обновяване. Като възнамерява да изрази това, пророкът заповядва на онези, които призовава към покаяние, да си направят “ново сърце и нов дух” (Езек. 38:31 ). Затова в няколко случая Мойсей, когато иска да покаже на израилтяните как да се покаят и обърнат към Господа, им казва, че това трябва да се направи с цяло сърце и цяла душа (начин на изразяване, който често се среща в пророците), и като нарича това обрязване на сърцето, посочва към вътрешните чувства. Но няма текст, който да е способен по-добре да ни научи за истинското естество на покаянието, от следния: “Ако се върнеш, Израилю, казва Господ, ако се върнеш към Мен. . . . Разорете целините си, и не сейте между тръни. Обрежете се на Господа, и отнемете краекожието на сърцата си” (Ер. 4:1-4 ). Вижте как той им заявява, че няма полза да започват следването на правдата, ако преди това нечестието не е изкоренено от вътрешността на сърцата им. И за да подсили дълбокото впечатление, той им напомня, че става въпрос за Бога, и следователно не печелят нищо от заблудата, защото Той мрази раздвоено сърце. По тази причина Исая осмива глупавите опити на лицемерите, които ревностно се стремят към външно покаяние чрез спазването на церемонии, но в същото врем не желаят “да развързват несправедливите окови, да разслабват връзките на хомота и да пускат на свобода угнетените” (Ис. 58:6 ). В тези думи той възхитително показва в какво се състоят делата на нелицемерното покаяние.

2. Покаянието се поражда от страх от Бога. Божието осъждение от Пророците и Апостолите. Защо страхът от Бога е първата част от Покаянието?
Покаянието е породено от страх от Бога?
Покаянието следва от искрен страх от Бога. Преди умът на грешника да бъде склонен към покаяние, той трябва да бъде разтревожен от мисълта за Божието осъждение; но веднъж когато мисълта, че един ден Бог ще застане на съдийския престол да съди всички думи и дела, обхване неговия ум, тя няма да му позволи почивка, и нито миг покой, но постоянно ще го подтиква да възприеме друг смисъл на своя живот, за да може да стои уверено пред този съдийски престол. Затова Писанието, когато увещава към покаяние, често въвежда темата за осъждението, както в Еремия, “За да не излезе яростта Ми като огън, и да не пламне така, че да няма кой да я угаси, поради злото на делата ви” (Ер. 4:4 ). В своята проповед към атиняните Павел казва, “Затова Бог, без да държи сметка за времената на невежеството, сега заповядва на всички хора навсякъде да се покаят, тъй като е назначил ден, когато ще съди вселената справедливо” (Деян. 17:30, 31 ). Същото нещо се повтаря в няколко други текста. Понякога Бог е обявен за Съдия поради наказанията, които вече е нанесъл, което води грешниците да разсъдят, че ги очаква и по-лошо, ако не се покаят веднага. Има пример за това в 29 глава на Второзаконие. Тъй като покаянието започва с отвращение и омраза към греха, Апостолът постановява праведната скръб като една от неговите причини (2 Кор. 7:10 ). Под праведна скръб той има предвид когато не само треперим от наказанието, но и мразим и се отвращаваме от греха, защото знаем, че е омразен на Бога. Не е странно че е така, защото ако не бъдем ужилени до болка, мързелът на нашето плътско естество не може да бъде премахнат; та дори никаква степен на острота не е достатъчна за нашата тъпота и леност, ако Бог не вдигне тоягата и не удари по-сурово. Нещо повече, има бунтовен дух, който трябва да бъде смазан като с чукове. Суровите заплахи, които Бог използва, са причинени от нашето извратено състояние. Защото докато спим, е напразно да ни примамва с утешителни мерки. Навсякъде можем да видим стихове в този смисъл, и затова няма нужда да ги цитирам. Но има и друга причина защо страхът от Бога е в корена на покаянието, а именно, че макар животът на човека да е изпълнен с всякакви добродетели, колкото и да са хвалени в света, пак ако не бъдат приписвани на Бога, те са само мерзост в небето, тъй като главната част на правдата е да отдава на Бога това служение и почит, от които Той е нечестиво ограбен винаги, когато нашата изрична цел не е да се покорим на Неговата власт.

3.Покаянието се състои в умъртвяване на плътта и съживяване на Духа. Те са изисквани от Пророците.
Пророците, като се приспособяват към един плътски народ, изразяват това в прости и обикновени думи, но много ясно, когато казват, “Отклонявай се от злото и върши доброто” (Пс. 34:14 ). “Измийте се, очистете си, отмахнете от очите Ми злото на делата си, престанете да вършите зло, научете се да вършите добро, настоявайте за правосъдие, поправяйте угнетителя,” и т.н. (Ис. 1:16, 17 ). Като ни увещават да не вършим нечестие, те изискват цялостно унищожаване на плътта, която е пълна с извратеност и злоба. Най-трудното и непосилно постижение е да се откажем от себе си и да оставим своите плътски страсти. Защото не можем да кажем, че сме унищожили плътта, докато не е премахнато всяко наше нещо. Но като виждаме, че всички пожелания на плътта са вражда против Бога (Рим. 8:7), първата стъпка към покорство на Неговия Закон е да се откажем от своето естество. След това обновлението се изявява чрез принесените от него плодове, а именно, праведност, правосъдие и милост. Тъй като не е достатъчно да извършваме тези дела, ако умът и сърцето преди това не са изпълнени с чувство за праведност, правосъдие и милост, това става когато Святият Дух, вменявайки Своята святост в нашите умове, така ги вдъхновява с нови мисли и чувства, че те основателно могат да бъдат смятани за нови. И наистина, тъй като по естество сме враждебни на Бога, ако преди това нямаме себеотричане, ние никога няма да се стремим към това, което е право. Затова толкова често ни се заповядва да оставим стария човек, да с отречем от света и от плътта, да изоставим нашите похоти и да бъдем обновени в духа на нашия ум. Нещо повече, самата дума “умъртвяване” ни напомня колко трудно е да забравим нашето старо естество, защото от това стигаме до извода, че не можем да бъдем научени в страх от Бога и да научим основите на благочестието, ако не бъдем насила поразени от меча на Духа и унищожени, като Бог заявява, че за да се наредим сред Неговите деца, трябва нашето плътско естество да бъде унищожено.

Новорождение в Христос!
Ние придобиваме тези двете от нашето единство с Христос. Защото ако имаме истинско общение в Неговата смърт, нашият стар човек бива разпънат чрез Неговата сила и тялото греха умира, така че извратеността на нашето първоначално естество вече никога не действува в пълната си сила (Рим. 6:5, 6 ). Ако сме съучастници в Неговото възкресение, ние биваме възкресени чрез него към нов живот, който ни съобразява с Божията правда. И така, с една дума, под покаяние аз имам предвид новорождение, единствената цел на което е да обнови в нас Божия образ, който е омърсен и почти изличен поради греха на Адам. Апостолът ни учи на това, когато казва, “Ние всички с открито лице, гледайки като в огледало Господната слава, сме преобразявани в същия образ от слава към слава, чрез Господния Дух.” И отново, “Обновявайте се в духа на вашия ум,” и “облечете се в новия човек, създаден по Бога в правда и истинска святост.” И отново, “Облечете се в новия човек, обновяван в познание по образа на този, Който го е създал.” Така чрез благословението на Христос ние биваме обновявани чрез това новорождение в Божията правда, от което сме отпаднали поради Адам, и Господ благоволи по този начин да възстанови целостта на всички, които е определил за наследството на живота. Наистина, това новорождение не се извършва за един миг, ден или година, но чрез непрекъснат, понякога дори бавен напредък Бог премахва остатъците от плътската извратеност в Своите избрани, очиства ги от всякакво замърсяване и ги освещава като Свои храмове, възстановявайки всички техни чувства в истинска чистота, така че през целия си живот да вършат покаяние и да знаят, че само смъртта е краят на тази война. Следвайки Павел, правя Божия образ да се състои в правда и истинска святост; тъй като във всяко определение е необходимо да разглеждам предмета на определението в неговата цялост и съвършенство. Не отричам, че е нужно подобрение; но това, което твърдя, е, че колкото повече се приближава един човек към Божието подобие, толкова повече се изявява Божият образ в него. За да могат вярващите да постигнат това, Бог определя покаянието като целта, към която те трябва да продължат да се стремят през целия си живот.
ТодорК
Модератор
Мнения: 1140
Регистриран на: пон окт 06, 2008 2:36 pm

Re: Покаянието

Мнениеот ТодорК » пет ное 28, 2008 2:20 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Re: Покаянието

Мнениеот aktex » пет ное 28, 2008 3:27 pm

ТодорК
Модератор
Мнения: 1140
Регистриран на: пон окт 06, 2008 2:36 pm

Re: Покаянието

Мнениеот ТодорК » пет ное 28, 2008 3:59 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Re: Покаянието

Мнениеот aktex » пет ное 28, 2008 4:48 pm

Здравей , тодор :). Автора не е пропуснал, аз умишлено изпуснах тази част за любовта. Защото е прекалено дълга и не искам хората да четат,че чак да се измарят.

Защо покаянието трябва да се простира до последния миг в живота?
вярващите все още са грешни!
Чрез новорождението Божиите деца биват избавени от робството към греха, но не така, че да получат пълно притежание на свободата и вече да не чувстват никакво дразнение от плътта. Все още остават причини за непрекъсната борба, за да се упражняват, и не само да се упражняват, но и по-добре да разберат своята слабост. Всички писатели със здрав разум се съгласяват в това, че в новородения човек все още остава извор на зло, който постоянно бълва желания и примамки и го подтиква към грях. Те също признават, че светиите са все още така подвластни на болестта на страстта, че макар да й се противопоставят, не могат да избегнат постоянно да бъдат подтиквани и подбуждани към похот, алчност, гордост или други пороци. Не е необходимо да прекарваме много време в изследване на възгледите на древните писатели. Достатъчен е Августин, тъй като той е събрал всички техни възгледи с голямо внимание и вярност. Всеки,който желае да разбере възгледите на древността, може да ги научи от него. Очевидно между него и нас има тази разлика, че макар той да признава, че вярващите, докато са в това тяло, са така подвластни на страстите, че не могат да не го почувстват, той не се осмелява да нарече тази болест грях. Задоволява се да й даде названието “немощ,” и казва, че тя става грях едва когато към мисълта или възгледа се добави външно действие или съгласие; тоест, когато волята се подчини на първичното желание. Отново, ние смятаме за грух винаги когато човекът бива повлиян в най-малка степен от какво да е пожелание противно на Божия Закон; дори твърдим, че самата склонност, която поражда в нас такива желания, е грях. Затова твърдим, че в светиите винаги има грях, докато не бъдат освободени от своята смъртна обвивка, защото в тяхната плът обитава извратена похотливост, която се противи на поправлението. Самият Августин не винаги се въздържа от използване на думата “грях,” както когато казва, “Павел нарича грях тази плътска похотливост, от която произлизат всички грехове. По отношение на светиите тя губи своето господство в този свят и бива унищожена в небето.” В тези думи той признава, че вярващите тъй като са подвластни на плътската похотливост, могат да бъдат обвинени в грях. Грехът е изгубил своето господство във вярващите; но той все още живее в тях.Когато се казва, че Бог очиства Своята Църква, за да бъде “свята и без недостатък” (Еф. 5:26, 27 ), че обещава това очистване чрез Кръщението и го извършва в Своите избрани, аз разбирам, че се говори за вината, а не за същността на греха. Наистина, като новоражда Своите хора, Бог прави това за тях: унищожава господството на греха като дава действието на Своя Дух, който им дава способност да победят в борбата. Но грехът, макар да престава да царува, не престава да живее в тях. Затова, макар да се казва, че старият човек е разпънат и законът на греха е унищожен в Божиите деца (Рим. 6:6), остатъците от греха оцеляват, не за да владеят, но за да ги смиряват под съзнанието за тяхната немощ. Ние признаваме, че тези остатъци не биват вменявани, като че ли не съществуват, но в същото време ние твърдим, че само поради Божията милост светиите не биват натоварени с вина, която иначе би ги направила грешници пред Бога. Няма да бъде трудно да потвърдим този възглед, като виждаме, че можем да го подкрепим с ясни текстове от Писанието. Как бихме могли да изразим нашия възглед по-ясно от това, което Павел казва в Рим. 7:6? Думите “зло” и “грях” Колкото и онези, които се противопоставят на нашия възглед, да си играят с тези думи, може ли някой да отрече, че всяка вражда против Божия Закон е зло, и всяко противопоставяне на правдата е грях? Накратко, кой не би признал, че където има духовна бедност, има вина? Но Павел приписва всички тези неща на тази духовна болест. Отново, Законът ни дава ясно свидетелство, чрез което бързо можем да решим целия проблем. Заповядано ни е да обичаме Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила. Тъй като всички свойства на нашата душа трябва да бъдат изпълнени с любов към Бога, сигурно е, че заповедта не се изпълнява в онези, които приемат в сърцето си и най-малкото желание, или допускат в ума си и най-малката мисъл, която може да ги отклони от любов към Бога в суета. Тогава какво? Не са ли свойствата на ума тези, чрез които биваме атакувани с внезапни подбуди, чрез които осъзнаваме чувствата или си съставяме умствени образи? Тъй като тези свойства допускат суетни и нечестиви мисли, с това не показват ли, че до известна степен са лишени от любов към Бога? Тогава онзи, който не признава, че всички желания на плътта са грях, и че тази болест на похотта, която те наричат “подтик,” е извор на грях, трябва неизбежно да отрече, че нарушаването на Закона е грях.

Покаянието според 2 Коринтяни 7:11
В своето описание на покаянието (2 Кор. 7:2 ) Апостолът изброява седем причини, следствия или части в него, и то много основателно. Те са усърдие, себеочистване, негодувание, страх, очакване, ревност, възмездие. Не трябва да се занимаваме с открития дали те трябва да бъдат смятани за причини или следствия; могат да се приемат и двата възгледа. Те също могат да бъдат наречени чувства, свързани с покаянието; но тъй като смисълът на Павел не може да бъде определен ако не навлезем в някой от тези въпроси, ще се задоволим с просто изложение. Той казва, че благочестивата скръб произвежда усърдие. Онзи, който наистина е недоволен от себе си за това, че е съгрешил против своя Бог, в същото време бива подбуден към усърдие и внимание, за да се отърве напълно от веригите на дявола и да се пази от неговите примки, за да не изгуби след това водителството на Святия Дух или да бъде обхванат от самоувереност. След това идва себеочистването, което тук не означава самозащита, в която грешникът, за да избегне Божието осъждение, или отрича своята вина, или я омаловажава, а оневиняване, което се надява повече на ходатайство, отколкото на собствената доброта; както децата, които не са напълно изоставени, макар да признават и изповядват своите грешки, пак срещат неодобрение; и за да направят място за него, свидетелстват по всякакъв начин, че по никакъв начин не са отхвърлили почитта, която дължат към своите родители; накратко, чрез оневиняването не доказват, че са праведни и невинни, а само искат да получат прошка. След това следва негодуванието, под което грешникът вътрешно си говори упреци и негодува против себе си, като осъзнава своята извратеност и неблагодарност към Бога. Под страх се има предвид това треперене, което обхваща нашите умове винаги когато осъзнаваме и това, което сме заслужили, и страшната суровост на Божия гняв срещу грешниците. Затова, голямото неспокойство, което неизбежно трябва да чувстваме, ни учи на смирение и ни прави по-внимателни за в бъдещето. Но ако усърдието или неспокойството, за което първо говорихме, е плод на страх, връзката между двете става очевидна. Желанието ми изглежда като равностойно на прилежност в задълженията и готовност в слугуването, за което усещането за нашите злодеяния трябва да бъде могъщ подтик. Към това се добавя и ревността, която следва веднага след това; защото тя означава пламъка, с който биваме възпламенени, когато върху нас се използват такива подтици. “Какво съм направил? В каква бездна щях да изпадна, ако не ме беше спряла Божията милост?” Последното от всички е възмездието, защото колкото по-строги сме сами към себе си, и колкото по-сурова е присъдата, която налагаме върху нашите грехове, толкова по-голямо основание имаме да се надяваме на Божието благоволение и милост. И определено когато душата е обхваната от ужас от Божия съд, тя може само да играе ролята на възмездител, нанасяйки наказание върху самата себе си. Несъмнено, благочестивите хора чувстват, че има наказание в срама, смущението, стенанието, недоволството от себе си и други чувства, породени от сериозен поглед върху техните грехове. Но нека да помним, че трябва да има умереност, за да не бъдем обхванати от тъга, защото няма нищо, на което треперещата съвест да е по-склонна, от това да се втурне в отчаяние. Това също е едно от оръдията на Сатана. Когато види някой обхванат от страх, той го хвърля все по-дълбоко в бездната на скръбта, за да не може никога вече да излезе от там. Вярно е, че страхът, който води до смирение без да изоставя надеждата за прошка, не може да бъде прекомерен. Но според апостолската заповед, ние трябва винаги да внимаваме да не се впуснем в излишен ужас, тъй като това обикновено ни води да отхвърлим Бога, докато Той ни призовава към Себе Си чрез покаяние.
prokimen
Потребител
Мнения: 1671
Регистриран на: пон мар 19, 2007 10:30 am

Re: Покаянието

Мнениеот prokimen » пет ное 28, 2008 6:27 pm



Ваше Боголюбие,

Моля да ме извините, че с настоящия си постинг излизам от рамките на поставената от Вас тема за дискусия. Любопитно ми е да зная какво е отношението Ви родната Ви ?

По какви съображения не възприемате нейното вероучение?
Последна промяна от prokimen на съб ное 29, 2008 4:09 am, променено общо 1 път.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Re: Покаянието

Мнениеот aktex » пет ное 28, 2008 6:47 pm

Прокимен,мерси - интересно ми беше да видя такъв сайт и да почета малко и на този език, който все по често оставям на заден план :(

Освен въпроса за двете природи на Христос, останалото учение на Арменската Църква напълно съответства на учението на Православната Църква.

А аз не съм съгласна с много неща от учението на Православната Църква - и обратно не съм съгласна с много неща в учението на Арменската Църква.

Няма да засягам ,че двете църкви са плюят едни други , пък едно и също изповядват :(.
Harry
Потребител
Мнения: 89
Регистриран на: нед мар 18, 2007 12:47 am

Re: Покаянието

Мнениеот Harry » пет ное 28, 2008 11:42 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Re: Покаянието

Мнениеот aktex » съб ное 29, 2008 12:14 pm

Вътрешните плодове на Покаянието. Благочестие към Бога. Любов към човека. Чистота в живота. Колко внимателно тези плодове биват препоръчвани от Пророците. Външните плодове на покаянието. Телесните упражнения са силно препоръчвани от древните автори. Двойно изобилие по отношение на тях.
Плодовете на покаянието: святост в живота, признаване и прощаване на греховете; покаянието продължава през целия живот

Външно и вътрешно покаяние
Какви са плодовете на покаянието; а именно, служение на благочестие към Бога, любов към хората, пълна святост и чистота на живота. Накратко, колкото повече един човек прилежава да съобразява своя живот със стандарта на Божия Закон, толкова по-сигурни белези дава за своето покаяние. Затова Духът, като ни увещава към покаяние, веднъж ни представя всяко отделно постановление на Закона; друг път задълженията във Втората Плоча; макар че също има текстове, в които, след като осъжда нечистотата в нейния извор в сърцето, Той слиза до външните белези, чрез които се доказва искреността на покаянието. Тук няма да привеждам текстовете от пророците, в които те осмиват произволните спазвания на онези, които се стремят да умилостивят Бога чрез церемонии, и показват, че тези церемонни са само подигравка; или онези, в които показват, че външната почтеност на поведението не е главната част от покаянието, тъй като Бог гледа на сърцето. Всеки, който поне малко познава Писанието, ще разбере сам, без чуждо напомняне, че в отношенията с Бога не се придобива нищо, без да се започне с вътрешните чувства на сърцето. Има един текст в Йоил, който е много полезен за разбирането на други стихове: “И раздерете сърцето си, а не дрехите си” ( Йоил 2:13 ). Яков също изразява тези двете с думите: “Измивайте ръцете си, вие грешни, и очиствайте сърцата си, вие колебливи” ( Яков 4:8 ). Наистина, тук първо са поставени външните дела; но след това се посочва източникът и принципът за тях, а именно, че скритата мръсотия трябва да бъде изтрита и в самото сърце да се издигне олтар на Бога. Нещо повече, има определени външни действия, които трябва да извършим в тайно като средство, което да ни смири и да укроти нашата плът, и наяве, за да свидетелствува за нашето покаяние. Те произхождат от това възмездие, за което Павел говори (2 Кор. 7:2), защото когато умът бива подтиснат, той естествено изразява себе си във вретище, стенания и сълзи, отхвърля всякаква украса и показност и изоставя всякакви наслади. Тогава онзи, който чувствува колко голям и зъл е бунтът на плътта, опитва всяко нещо, за да го обуздае. Освен това, човекът, който правилно осъзнава колко тежко нещо е оскърблението срещу Божието правосъдие, не може да има покой, докато своето смирение не отдаде слава на Бога.

Заблудата на някои, които смятат тези външни изявления за главна част от Покаянието. Защо са били приети в юдейската Църква. Законната употреба на тези изявления в християнската Църква.

Външните дела на покаяние не трябва да бъдат главното нещо
Но тъй като има хора, които поради честото споменаване на вретище, пост и сълзи, особено в Йоил (2:12), си мислят, че те съставляват главната част на покаянието, ние трябва да разпръснем тяхната заблуда. В този текст главната част от покаянието е описана с думите, “обърнете се към Мен с цялото си сърце”; “раздерете сърцето си, а не дрехите си.” “Постът,” “плача” и “ридаенето” са въведени не като необходими или неизбежни следствия, а като особени обстоятелства. Като предсказва, че върху юдеите са надвиснали най-тежки бедствия, той ги увещава да отвърнат Божия гняв не само като се покаят, но и като покажат открити белези на скръб. Както престъпникът, за да събуди съжалението на съдията, си придава вид на просител, така трябва онези, които са обвинени пред Божия съдийски престол, да умилостивят Неговата суровост в облекло на нещастници. Но макар за обичая на онези времена вретището и пепелта да са били подходящи, пак е ясно, че плачът и постът са много подходящи в нашия случай винаги когато Господ ни заплашва с някакво поражение или бедствие. Като представя пред нас опасността, Той заявява, че се подготвя и дори се въоръжава за възмездие. Затова Пророкът правилно увещава онези, за чиито престъпления малко преди това казва, че ще бъде нанесено възмездие, да плачат и да постят – тоест, да възприемат ридаенето на престъпника пред съда. Така и в наши дни църковните учители не действат неправилно, когато като виждат бедствието надвиснало над техните хора, викат силно към тях да плачат и да постят; само трябва винаги да увещават, с все по-голяма грижа и искреност, да “раздират сърцата си, не дрехите си.” Без съмнение постенето не винаги съпътства покаянието, но е специално предназначено за времена на бедствие. Затова нашият Спасител го свързва с ридаенето (Мат. 9:15) и освобождава Апостолите от нуждата от постене докато, лишени от Неговото присъствие, бъдат изпълнени със скръб. Говоря за формалното постене. Защото животът на християнина трябва винаги да бъде регулиран с въздържаност и трезвост, така че целият живот да представлява някакъв вид постене.
+Christian+
Потребител
Мнения: 57
Регистриран на: нед юли 20, 2008 3:19 am

Re: Покаянието

Мнениеот +Christian+ » съб ное 29, 2008 7:44 pm

Аз лично от няколко месеца нямам сили да отида на църква . Посто виждам черквата , искам да влезна , казвам си че тия дни ше влезна и просто не могА. На какво може да се дължи това ? Защо е така ? Утре пак ще се опитам да отида !
Потребителски аватар
Мария
Модератор
Мнения: 1471
Регистриран на: пон дек 11, 2006 11:34 am

Re: Покаянието

Мнениеот Мария » съб ное 29, 2008 11:39 pm

Harry
Потребител
Мнения: 89
Регистриран на: нед мар 18, 2007 12:47 am

Re: Покаянието

Мнениеот Harry » съб ное 29, 2008 11:56 pm

+Christian+
Потребител
Мнения: 57
Регистриран на: нед юли 20, 2008 3:19 am

Re: Покаянието

Мнениеот +Christian+ » нед ное 30, 2008 12:23 pm

И днес отново не успях ! Сякаш , някак си отбягвам да влезна в черквата . . . абсолютно не по моя воля !
Harry
Потребител
Мнения: 89
Регистриран на: нед мар 18, 2007 12:47 am

Re: Покаянието

Мнениеот Harry » нед ное 30, 2008 12:40 pm

Тогава брате отиди сега.

По-добре късно, отколкото никога :)
+Christian+
Потребител
Мнения: 57
Регистриран на: нед юли 20, 2008 3:19 am

Re: Покаянието

Мнениеот +Christian+ » нед ное 30, 2008 1:01 pm


Върни се в “протестантство”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 4 госта