Въпросите на Вярата в постовете на Славян

обсъждане на всякакви въпроси
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Светът

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:26 am

Последна промяна от Славян на чет яну 14, 2010 9:28 pm, променено общо 1 път.
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Семейството

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:28 am

Последна промяна от Славян на чет яну 14, 2010 9:37 pm, променено общо 1 път.
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Скърбите

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:30 am

Последна промяна от Славян на чет яну 14, 2010 9:44 pm, променено общо 1 път.
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Църквата

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:32 am

Последна промяна от Славян на чет яну 14, 2010 10:01 pm, променено общо 1 път.
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Човечеството

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:35 am

Последна промяна от Славян на чет яну 14, 2010 10:05 pm, променено общо 1 път.
Славян
Потребител
Мнения: 1132
Регистриран на: съб сеп 26, 2009 1:49 pm

Чудесата

Мнениеот Славян » съб яну 02, 2010 3:37 am






Аз бях безбожница, силно и страшно хулех Бога, гонех светата Църква, водех греховен живот и на земята бях съвсем мъртва духом. Но милостивият Бог не остави Своето създание да погине и ме призова към покаяние.

През 1962 г. заболях от рак и боледувах 3 години. Не лежах, а работех и се лекувах при земните лекари, надявайки се с тяхна помощ да оздравея. Похарчих голяма част от своето имущество за земните лекари, но както някога кръвоточивата жена от Евангелието, изцеление от тях не получих. Изцели ме небесният Лекар, нашият Господ Иисус Христос. През последните 6 месеца от болестта си съвсем отслабнах, не можех даже да пия вода: щом изпиех малко, започвах веднага да повръщам. Постъпих в болница и тъй като бях видна атеистка, заради мен повикаха от Москва професор (Израил Исаевич Нейман) и решиха да ми направят операция. Това стана в 11 ч. през деня на 19 февруари 1965 г. Когато ме разрязаха, аз умрях. Самият процес на отделяне на душата от тялото не почувствах, само изведнъж видях тялото си отстрани, така както виждаме някоя вещ до нас. Душата ми стоеше между двамата лекари и аз с ужас гледах болното си тяло. Целият ми стомах беше в ракови разсейки, тънките черва също. Стоях и си мислех: „Как така сме две? Аз едновременно стоя и лежа.“

После извадиха всички мои вътрешности на масата и започнаха да търсят дванадесетопръстника, но от него беше останала само някаква течност — гнила слуз. Лекарите казаха: „Не е имало повече с какво да живее, всичко е разложено, изгнило, не е останало нищо здраво.“ А аз продължавах да гледам с ужас и все си мислех: „Защо сме две? Защо аз и стоя, и лежа?“

После лекарите небрежно проснаха моето тяло и затвориха корема ми със скобки. Казаха, че то трябва да се даде на младите лекари за упражнения и го откараха в моргата, а аз вървях след него и не преставах да се чудя защо сме две.

В моргата лежах покрита с чаршаф до гърдите. После дойде брат ми с моя малък син. Той беше на 6 години, казваше се Андрюша. Моето момче дотича до мен и започна да ме целува по челото, като непрекъснато плачеше и говореше: „Мамо, защо умря? Аз съм още малък, как ще живея без тебе, нямам татко, а сега и ти умря?!“

Аз го прегръщах и го целувах, но той не ме забелязваше. А аз виждах всичко, виждах как плачеше и брат ми. После изведнъж се намерих вкъщи. Там дойде свекърва ми, майката на моя първи, законен мъж, с когото се бяхме разделили, защото той беше вярващ. И започнаха да делят моите вещи (аз живеех богато, но богатството си бях натрупала с нечист живот). Сестра ми избираше най-хубавите неща, а свекърва ми я молеше да остави нещо за детето. Но сестра ми не ù даде нищо, а започна да се кара със свекърва ми и ù каза: „Момчето не е от твоя син и ти не си му роднина.“ Когато се караше със свекърва ми, видях наоколо бесове, които скачаха и се радваха. После излязоха и заключиха къщата. Сестра ми понесе към дома си огромен вързоп.

В миг аз се намерих във въздуха. Учудих се, че летя като на самолет, чувствам, че някой ме държи, летя и никого не виждам, но се издигам все по-високо и по-високо. Озовах се над Барнаул. След това и градът изчезна и стана тъмно, сетне около мен започна да просветлява и стана съвсем светло. Светлината беше неизказана, така ярка, че не можех да гледам. Поставиха ме на една малка площадка, голяма около метър и половина. Видях и дървета, те бяха дебели и имаха много красиви листа, различни на цвят. Между тях имаше малки нови къщички, но аз не знаех кой живее в тях. После на същата тази ливада видях красива и пищна зелена трева и си помислих: „Къде ли се намирам — в село или в град? Не се виждат нито заводи, нито фабрики и дори пътища. Какво ли е това място, мислех си аз, и кой живее тук? Няма никакви хора...“

На запад видях врати, които по формата си напомняха царски двери в храм. Сиянието, което излъчваха, беше толкова силно, че ако можеше да се сравни със сиянието на злато или някакакъв друг скъпоценен метал, то той би изглеждал като черен въглен.

Изведнъж от изток към мен се приближи Жена, много красива, висока на ръст, в дълга дреха от брокат. Тя пристъпваше толкова леко, че дори тревата не се мачкаше под нозете ù. Заедно с Нея вървеше юноша, който стигаше до раменете ù. Той закриваше лицето си с ръце и много плачеше — искаше нещо от нея, но аз не чувах какво ù говореше. Помислих си, че е Неин син и Я осъдих за това, че е така безсърдечна към него. Той толкова плаче, а Тя не изпълнява молбата му. След това си рекох: „Ще попитам тази жена къде се намирам“. Когато Тя се приближи до мен, юношата се хвърли в нозете ù и силно заплака — молеше Я за нещо. Тя му отговори, но аз не можах да разбера какво. Поисках да Я попитам къде съм. В това време Тя сложи кръстообразно ръце на гърдите си, издигна очи към небето и каза: „Господи, къде да пратя тази душа, след като е такава?“

Тогава аз силно се разтреперих: разбрах, че съм умряла, че душата ми е на небето, а тялото ми е останало на земята — значи имам душа! Помислих си също, че имам много грехове и сега ще трябва да отговарям за тях, и започнах горчиво да плача. Тогава чух глас: „Върни я обратно на земята заради нейния баща. Неговите добри дела достигнаха до Мен и непрестанните му молитви Ме склониха към милост.“ Едва тогава разбрах, че жената е Света Богородица, а юношата, който Я умоляваше — моят ангел пазител. А Господ продължаваше да говори: „Не можех повече да гледам нейния страшен, богохулен живот. Поисках да я изтрия от лицето на земята без покаяние, но баща ù измоли от Мене милост.“ След това Той каза на Жената: „Покажете ù какво е заслужила.“

За миг аз се намерих в ада. По мен запълзяха страшни змии с огнени езици и други ужасни гадини. Наоколо се носеше нетърпим смрад. Змиите се впиваха в мен, а червеи — по-дебели от човешки пръст, започнаха да влизат в устата, ноздрите и ушите ми, като при това ми причиняваха такава нетърпима болка, че аз започнах да крещя с неестествен глас. Но помощ и милост там нямаше откъде да получа. Изведнъж се появи жена, умряла при аборт, която молеше за пощада. Но Господ ù отговори: “Спомни си как живееше на земята. Не искаше да знаеш за Мен, убиваше децата си в утробата и на другите говореше, че не трябва да се увеличава бедността, че децата са излишни. Сега и Аз не те познавам. И знай, че за Мен няма излишни същества, Аз давам всичко на всички, и имам всичко достатъчно за Моите създания.“ След това Господ ми каза: „Аз ти изпратих болест, за да се покаеш и да се обърнеш към Мене, а ти до края на живота си Ме хулеше. Сега и Аз не те познавам.“

После всичко се завъртя и аз отново полетях. Видях как земята се приближава, видях нашата църква, над която по-рано се подигравах. Вратите на църквата се отвориха и от нея излезе свещеник в бели одежди. Господ ме попита: „Кой е това?“ Аз отговорих: „Нашият свещеник, о. Николай Вайтович.“ Гласът продължаваше: „Ти казваше, че той е тунеядец. Но той не е тунеядец, а труженик, истински пастир, а не наемник. И знай, че колкото и малък да е неговият сан, той служи на Мен, на Господа, и ако свещеник не прочете над теб разрешителна молитва, Аз няма да ти простя.“ След това аз започнах да моля: „Господи, върни ме на земята, аз имам малко дете.“ Господ отговори: „Зная, че имаш малко момче. Жал ли ти е за него?“ Аз потвърдих: „Жал ми е.“

„На теб ти е жал само за него, а Аз имам толкова чеда, че не могат да се изброят. И на Мен Ми е хиляди пъти повече жал за вас, колкото и да е неправеден вашият път... Аз все чакам кога ще се събудите от греховния сън, кога ще се покаете. Спасявайте се, спасявайте душите си. Молете се, остава малко време. Скоро ще дойда, молете се.“

“Господи, аз не зная как да се моля.“

„Ценна е тази молитва, която се казва от чисто сърце, от дъното на душата. Кажете: „Господи, прости ми!“ Молете се чистосърдечно, със сълзи, и такава молитва ще Ми бъде приятна.“

Тогава се появи Небесната Царица, Която аз наричах Жена. Двете с Нея се озовахме на същото равно място, където стоях в началото и аз се осмелих да Я попитам: „Има ли при вас рай?“

Господ каза: „Покажете ù рая.“

Небесната Царица прокара над мен ръка и ми каза: „За вас „раят“ е на земята, а тук ето какъв е „раят“ за грешниците.“ Тя повдигна нещо като покривало или завеса и аз видях отляво да стоят черни обгорели хора, подобни на скелети. Те бяха безброй и от тях се носеше смрад. Дори сега, когато си спомням, усещам тази нетърпима смрад и се боя да не попадна пак там. Те всички стенеха, гърлата им бяха пресъхнали, молеха за вода, поне капка да им подаде някой. Стана ми страшно, когато казваха: „Тази душа идва от земята, от нея се носи приятна миризма.“

На земята на човека е дадена свобода и време, за да получи рая и ако той не се потруди там заради Господа и за спасението на душата си, негова неизбежна участ ще бъде това място.

Небесната Царица посочи злосмрадните и черни хора и каза: „И при вас, в земния „рай“ е ценна милостинята, даже тази вода, с която тук могат да се напият. Затова давайте милостиня, както сам Господ е казал в Евангелието: „Ако някой даде даже чаша студена вода в Мое име, няма да загуби наградата си...“

След това аз отново попаднах в ада. Там мъките бяха още по-страшни от тези, които изпитвах първия път. Намерих се сред мрак и огън. Към мен се спускаха бесове с листове хартия, на които бяха написани всички мои грехове. Те ми ги показваха и викаха: „Ние сме тези, на които ти служеше на земята.“ Аз четях моите лоши дела, написани с едри букви, и се ужасявах. От устата на бесовете излизаше огън, те ме биеха и ме мъчеха, а аз виках от непоносима болка. Когато огънят ги осветяваше, виждах всички около себе си. Душите на грешниците бяха страшни — мършави, с опънати шии, с изпъкнали очи. Те ми казваха: „Ето, и ти дойде при нас, ти си наша другарка, ще живееш с нас. Както ти живя на земята, така живеехме и ние — никого не обичахме, блудствахме, гордеехме се, хулехме Бога и никога не се каехме. А тези, които грешаха като нас, но се каеха чистосърдечно, даваха милостиня, помагаха на бедните и ходеха на църква са там, горе.“ Аз треперех от страх, струваше ми се, че цяла вечност съм на това място, беше ми страшно тежко, а те продължаваха: „Ти ще живееш с нас и ще се мъчиш навеки, както и ние.“

Тогава се появи Божията Майка и стана светло. Лукавите духове изчезнаха, а душите на грешниците започнаха да молят Небесната Царица: „Не ни оставяй тук, така се мъчим, вода няма ни капка, а горещината е непоносима.“ Те проливаха горчиви сълзи. Божията Майка също плачеше и им казваше: “Вие живеехте на земята и не Ме призовавахте, не търсехте помощта Ми и не се каехте, не се молехте на Моя Син и Бог. Сега и Аз не мога да ви помогна, не мога да престъпя волята на Моя Син, а Той не може да престъпи волята на Своя Небесен Отец. Не мога да се моля за вас. Ще помогна само на тези страдалци, за които се моли Църквата или техните близки, и на тези, които са извършили някои добри дела.“

Когато бях в ада, ми даваха да ям червеи, живи и умрели, отвратителни, вонящи. Даваха ми ги, а аз виках: „Как ще ям такова нещо?“

Тогава ми казаха: „Нали не спазваше постите, когато живееше на земята? Не ядеше ли месо? Но това не беше месо, а червеи.“ После ние започнахме да се издигаме нагоре, а тези, които бяха в ада силно завикаха: „Майко Божия, не ни оставяй!“

Отново стана тъмно и отново се намерихме на онова равно място. Небесната Царица сложи ръце на гърдите Си и запита: „Как да постъпя с нея, къде да я пратя?“ Отговорът беше: „Пусни я на земята“.

И аз полетях към земята. Видях автомобилите на Барнаул, хората, които вървяха по улиците. Ето го и площада с новия пазар. Стигнах земята. Беше един часа и половина на обяд. Тръгнах към моргата. Тя беше затворена, но аз влязох и видях моето мъртво тяло. Главата ми висеше, ръката ми — също. От едната страна ме притискаше тялото на друг мъртвец. Не зная как душата ми влезе в тялото, само почувствах студ, обърнах се настрана, свих силно коленете си и ги притиснах към лактите. В това време внесоха мъртвец с отрязани от влака крака. Аз отворих очи и всички избягаха от страх. След това дойдоха двама лекари и двама санитари. Лекарите наредиха веднага да ме закарат в болницата. Там се събраха много лекари и започнаха да загряват тялото ми. Беше 23 февруари 1965 г., 4 часа следобед. На тялото ми имаше 8 шева — 3 на гърдите, останалите на ръцете и краката, защото младите лекари се бяха упражнявали върху мен. Когато ме стоплиха, отворих очи, а след 2 часа заговорих. Постепенно започнах да идвам на себе си. Поставиха ме на система, а на 12-тия ден ми донесоха закуска — палачинки със сметана и кафе. Аз отказах да ям. Санитарката уплашена избяга, аз привлякох вниманието на всички в отделението. Скоро дойдоха лекари и започнаха да ме разпитват защо не искам да ям. Аз отговорих: „Днес е петък, няма да ям блажно.“

И започнах да разказвам къде съм била и какво съм видяла. Казах, че тези, които не спазват постите и постните дни — сряда и петък, ядат червеи и всякакви нечистотии, а всички грешници, които не са се покаяли пред свещеник, ги очаква адът със змии. Лекарите ту бледнееха, ту се изчервяваха, а всички болни слушаха с внимание. След това дойдоха още много лекари и други хора и аз на всички разказвах какво съм видяла и чула. Казах също, че сега нищо не ме боли. След това милицията пропъди народа, а мен ме преместиха в друга болница. На следващия ден ме сложиха на операционната маса. Главната лекарка Валентина Василиевна Алябиева махна скобите, отвори раната и каза: „Защо са рязали човека? Тя е съвсем здрава.“ Аз попитах какво ми е, каква е моята болест, а тя отговори: „Всичките ви вътрешни органи са здрави и чисти като на дете.“ Скоро дойдоха и лекарите, които ми бяха направили първата операция. Те казаха: „Всичко в нея беше изгнило, а сега е съвсем здраво!“ Аз отговорих: „Господ яви над мен Своята милост, за да живея и да разказвам на другите. Той махна в мен гнилото, а ми даде всичко добро и здраво. Сега ще разказвам на всички, докато съм жива.“ После запитах главния лекар д-р Нейман: „Как можахте така да сбъркате?“ А той ми отговори: „В теб нямаше здраво място... Всевишният те е преродил“. Аз казах: „Ако вярвате, че е така, то кръстете се и се венчайте“. Лекарят, който беше евреин, почервеня. Аз добавих: „И живейте така, както е угодно на Бога.“

Когато излязох от болницата, повиках свещеника, над когото се подигравах, разказах му всичко и се причастих със св. Христови Тайни. Свещеникът направи водосвет и освети моя дом... И сега аз, грешната Клавдия, с помощта на Небесната Царица се старая да водя християнски живот. От цялата страна при мен идват хора и на всички разказвам какво се случи с мен... Слава на Господа Бога! Съветвам всички да живеят по християнски, според Божиите заповеди. Амин.

гр. Барнаул, Алтайския край, ул. „Н. Крупская“, № 96.
Клавдия Никитична Устюжина.




Веднъж, връщайки се с влак от Нижни Новгород в Москва, забелязах в един ъгъл на Владимирската гара монах, който внимателно четеше някаква книжка, както изглеждаше — молитвеник. Видът на стареца ми направи впечатление: сивите му коси и бялата като сняг брада някак особено контрастираха с дълбокия, твърде жив и младежки поглед на големите черни очи. Когато свърши четенето и затвори книгата, аз се доближих до него и завързах разговор, от който узнах, че се казва йеромонах Г., игумен е на N...-ския общежителен монастир и пътува за Петербург по монастирски работи. Монах е вече 30 години, а в предишния си мирски живот е бил лейб-гвардейски офицер от N…-ския полк.

— Как така запитах го аз — от гвардейски офицер решихте да станете монах? Навярно във Вашия живот се е случило нещо необикновено?

— С готовност бих Ви разказал за моя живот — отговори о. Г. — или по-добре да кажа, за великата милост, с която Бог посети мен, грешния, но моят разказ ще бъде дълъг. Скоро влакът ще потегли и ние трябва да се разделим — нали пътуваме в различни вагони.

Преместих се във вагона на новия си познат. За щастие там нямаше никой друг освен нас и той ми разказа следното:

— И болно, и срамно ми е да си спомням за миналото — започна отец Г. - Роден съм в знатно и богато семейство: баща ми беше генерал В., а майка ми — дъщеря на княз Г. Бях на 7 години, когато баща ми умря от рана, получена в сражението при Лайпциг, а майка ми беше починала още преди това.

Като кръгъл сирак ме взе, за да ме възпитава баба ми, княгиня К. Там ми намериха възпитател французин, запален републиканец, избягал в Русия, за да се спаси от гилотината. Този самозван философ нямаше ни най-малко понятие за Бога, за безсмъртието на душата, за нравствените задължения на човека. На какво можех да се науча от такъв възпитател? Да говоря френски с парижко произношение, да танцувам майсторски, да се държа добре в обществото, за останалото сега се страхувам дори да помисля... Баба ми, възрастна дама от висшето общество, и другите мои роднини само се любуваха на своето „отракано“ момче и никой не подозираше колко гнусен разврат и всякакви преждевременни мерзости се криеха под красивата ми външност. Когато навърших 18 години, бях вече юнкер в гвардейския полк и помешчик, господар на 2000 души, а мой настойник беше вуйчо ми, който майсторски умееше да пилее пари и мен научи на това лесно изкуство. Скоро станах корнет* в същия полк, а след две години се сгодих за княгиня Н., една от първите красавици на времето.

Вече наближаваше определеният за сватбата ден. Но Божият промисъл готвел за мен друга участ: явно, че Господ се е смилил над моята грешна душа.

— Няколко дни преди очаквания брак, на 13 септември … г., аз се връщах от караул в двореца. Денят беше прекрасен. Освободих своя бърз ездитен кон и тръгнах пеша по Невския проспект. Чувствах притеснение, необичайна скръб беше стегнала гърдите ми, някакво мрачно предчувствие притискаше душата ми. Когато минавах покрай Казанския катедрален храм, изведнъж реших да вляза вътре. За пръв път откакто се бях родил, ми се прииска да се помоля в църква. Без да зная сам защо, започнах да се моля усърдно пред чудотворната икона на Божията Майка. Молих се за отстраняването на някаква незнайна опасност, за щастие в брака си.

На излизане от църква ме спря жена в стара окъсана дреха, с малко дете на ръце. Тя просеше милостиня. Дотогава винаги бях немилостив към бедните, но този път ми стана жал за нещастната жена, дадох ù пари и тихо казах: „Помоли се за мен.“ След като продължих пътя си, започна да ми става зле - беше ми ту горещо, ту студено, мислите в главата ми се объркваха. Щом стигнах вкъщи, паднах в безсъзнание, за ужас на моя верен слуга Степан, който беше около мен още от детските ми години и често (но уви, безуспешно!) се опитваше да ме предпази от много лоши постъпки. Какво е станало по-нататък, не помня, само като в сън ми се виждаше, че около мен са се струпали лекари и още някакви други хора, усещах, че страшно ме боли главата и като че ли всичко наоколо се въртеше. Накрая изпаднах в пълно безсъзнание. Това продължило, както узнах по-късно, 12 денонощия, после сякаш се събудих. Чувствах се в пълно съзнание, но нямах сили да отворя очи и да погледна, да отворя уста и да издам някакъв звук, да покажа дори най-малък признак на живот, да помръдна нито един член на тялото си. Вслушах се — над мен се носеше тих глас: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая; Той ме наставлява на злачни пасбища и на тихи води, подкрепя душата ми, насочва ме по пътя на правдата, заради Своето име. Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша, защото Ти си с мене…“ (Пс. 22:1-4). А от ъгъла на стаята до мен достигна разговорът на двама офицери, с които служехме заедно.

— Жалко за бедния Б. — казваше единият, — рано му беше още… Какво състояние, какви връзки, и годеницата му красавица!

— Е, колкото за годеницата, не е чак толкова жалко — отговори другият - сигурен съм, че тя се канеше да се омъжи за него по сметка. А за самия Б. наистина е жалко, сега няма да има от кого да вземеш назаем, а от него винаги можеше — колкото ти потрябва, и то за дълго...

— Да, той даваше за дълго време, а някои съвсем не му връщаха. А, знаеш ли, като стана дума, сигурно ще продадат конете му евтино. Не е лошо да купим Пардар (това беше най-добрият ми ездитен кон).

Какво е това — помислих си, — нима съм умрял? Нима душата ми чува какво се говори и се върши около мен, около моето мъртво тяло? Значи в мен има душа? (Бедният грешник, аз за пръв път се сблъсках с тази мисъл.) Не, не може да бъде да съм умрял. Чувствам, че лежа на твърдо, чувствам, че мундирът стяга гърдите ми — значи съм жив. Ще полежа, ще си почина, ще събера сили, ще отворя очи. Колко ще се изплашат и ще се учудят всички!

Изминаха няколко часа. Четенето на псалтира продължаваше. На вечерната панихида се събраха много мои роднини и познати. Първа пристигна моята годеница заедно с баща си, стария княз.

— Ти трябва да имаш скръбен вид, опитай се да заплачеш, ако можеш - каза баща ù.

— Не се безпокойте папа, мисля, че умея да се държа както трябва, но да се насилвам да плача — извинете, не мога. Вие знаете, че не го обичах. Съгласих се да се омъжа за него само защото Вие желаехте това, щях да се пожертвам заради семейството...

— Зная, скъпа, зная — продължи старецът. — Но какво ще кажат, ако видят, че си безразлична? Тази смърт е за нас голяма неприятност: твоят брак би поправил нашето положение. А сега къде ще се намери такава изгодна партия?

Разбира се, този разговор се водеше на френски език, така че четецът и слугите да не могат да го разберат. Единствено аз чувах и разбирах всичко.

След панихидата моята бивша годеница дойде да се прости с мен. Тя силно притисна лице към изстиналата ми ръка и дълго стоя така, като че ли не можеше да се откъсне от мен. Наоколо говореха: „Колко трогателно, колко го е обичала!“

О, връзки в света! Колко нетрайни и измамни сте вие! Ето каква е била дружбата на моите приятели, ето каква е била любовта на моята годеница! А аз, жалък безумец, я обичах страстно и в нея виждах цялото си щастие.

След панихидата, когато всички се разотидоха, чух над себе си плача на добрия стар Степан. Сълзите му падаха по лицето ми. „На кого ни остави, гълъбче? — нареждаше той. — Какво ще правим сега? Погубиха те твоите приятели с вино и всякакъв разврат, а сега хич не ги е грижа. Само ние, твоите слуги плачем за теб.“ И наистина, бяха плакали за мен, като Степан, всички мои селяни от Я... губерния, живеещи в Петербург с паспорти. Те ме обичаха искрено, защото не ги притеснявах и не увеличавах данъка им. Трябва да си призная обаче, че аз постъпвах така само от безгрижие: имах пари в изобилие не само за моите текущи нужди, но и за всички безобразия, които ми идваха на ум.

И тъй, ето къде намерих следи на искрена любов — в сърцата на простите хора, на моите крепостни селяни. Разбира се, и това чувство не можеше да се нарече безкористно, но то поне беше нелицемерно.

Настъпи дълга, безкрайно дълга нощ. Започнах да се вслушвам в четенето на псалтира. За мен то беше нещо ново, непознато. Никога дотогава не бях разтварял тази божествена книга.

„Към Тебе, Господи, викам: твърдиня моя, не бъди безмълвен към мене, та да не би при Твоето безмълвие да се уподобя на слизащ в гроб. Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм. Не ме погубвай с нечестивци и със злосторници... Господ е моя крепост и мой щит; Нему се уповаваше сърцето ми, и Той ми помогна, и сърцето ми се зарадва; аз ще Го прославя с моята песен“ (Пс. 27: 1-3,7). „Господи, в яростта Си не ме изобличавай и в гнева Си не ме наказвай, защото Твоите стрели се забиха в мене, и Твоята ръка тежи върху ми. Няма здраво място в плътта Ми от Твоя гняв; няма мир в моите кости от греховете ми... Господи, пред Тебе са всичките ми желания и моята въздишка не е скрита от Тебе. Сърцето ми трепери; моите сили ме напуснаха и светлината на очите ми и нея няма у мене...“ (Пс. 37: 1-4, 10-11).

Дълбоко се врязаха в сърцето ми думите на псалмите. Аз ги повтарях мислено и горещо се молех. Целият ми изминал живот се разстилаше пред мене като платно, покрито с всякакви нечистоти. Но в същото време нещо непознато, свято, чисто ме теглеше към себе си. Аз дадох обет да се покая и да се поправя, да посветя целия си останал живот на служение на милостивия Бог, стига само да ме помилва. Но какво ще стане, ако не ми е съдено да се върна към живота? Ако това състояние между живота и смъртта не престане, ако мен, жив мъртвец, ме заровят в земята?

Не мога да опиша всичко, което преживях през тази ужасна, незабравима за мен нощ. Ще Ви кажа само, че на другия ден Степан забеляза на главата ми, между русите ми младежки къдри цял кичур бели коси. Даже и по-късно, когато във въображението ми се рисуваше насън тази нощ, прекарана в ковчега, аз скачах като безумен със сърцераздирателни викове, целият облян в студена пот.

Настъпи утрото и моите душевни страдания още повече се усилиха. Аз трябваше да чуя смъртната си присъда. До мен говореха: „Тази вечер ще бъде изнесен от дома, а погребението ще бъде утре в Александро-Невската лавра.“

По време на утринната панихида някой забеляза капки пот на лицето ми и обърна внимание на лекаря. „Не — отговори той, — това е изпарение от топлината.“ Хвана ме за ръката и промълви: „Няма пулс. Без съмнение е умрял.“

Неизразимо мъчение е да те считат за мъртвец, да чакаш минутата, когато ще заковат капака на ковчега, в който лежиш, когато земята ще се посипе отгоре, и да нямаш сили да покажеш, че си жив, нито с поглед, нито със звук, нито с движение. При това аз чувствах, че силите ми са по-малко от вчера... Няма надежда! Ужасно отчаяние ме обхвана, кръвта биеше в главата ми и ми се струваше, че вътрешностите ми се свиват и треперят, а устата ми бяха готови да изригнат потоци от злобни проклятия... Но както се вижда, моят ангел хранител ме пазеше: някакво вътрешно чувство ми подсказваше молитви, съставени от свещените думи, които бях чул, докато лежах в ковчега.

„Боже мой, помилвай ме, пощади ме, загивам... Скверен съм аз, кая се. Големи и безбройни са моите грехове, но Твоята милост е безмерна. Помилвай ме, Господи, защото костите ми... Твой съм аз, спаси ме...“ — така виках към Господа аз, обхванат от предсмъртни мъки.

Изминаха още няколко мъчителни часа. Аз вече не се молех да ми бъде върнат животът — молех само за лека смърт, която да ме избави от предстоящите страшни мъки. Малко по малко душата ми се успокои от усилената молитва. Ужасът на бавната смърт в гроба ми се струваше вече заслужено наказание. Аз напълно се предадох на волята Божия и желаех само едно — прошка за греховете си.

С такива чувства бях изпълнен и по време на последната вечерна панихида, когато хорът пееше над мен: „Образ съм на Твоята неизказана слава, макар и да нося раните на прегрешенията. Помилвай Твоето създание, Владико, и ме очисти по Твоето милосърдие и въжделеното отечество ми дарувай, като ме направиш пак жител на рая...“

Панихидата свърши и някакви хора ме вдигнаха с ковчега. При това те някак си ме разтърсиха и изведнъж от гърдите ми се изтръгна неволна въздишка. Единият от тях каза на другия: „Покойникът като че ли въздъхна.“

— Не — отговори му той. — Така ти се е сторило.

Но гърдите ми сякаш се бяха освободили от спазмите, които ги притискаха. Аз започнах високо да стена. Всички се спуснаха към мен. Лекарят бързо разкопча мундира, сложи ръка на сърцето ми и с удивление каза:

— Сърцето бие, той диша, жив е. Поразителен случай!

Бързо ме пренесоха в стаята, съблякоха ме, сложиха ме на легло, започнаха да ме разтриват с някакъв спирт. Скоро отворих очи и погледът ми попадна върху иконата на Спасителя — същата икона (това разбрах по-късно), която се е намирала на аналоя до главата ми, докато съм лежал в ковчега. Край леглото ми, откъм краката, стоеше Степан и плачеше от радост. До мен беше седнал лекарят и ме увещаваше да бъда спокоен. Той не можеше да разбере моето състояние. Неговата помощ съвсем не ми беше нужна, младият ми силен организъм бързо се възстановяваше. Впрочем, аз съм му благодарен за това, че по моя молба, той забрани да пускат при мен странични хора, под предлог да не безпокоят болния.

Така, в пълна самота, прекарах няколко дни, без да видя нито едно външно лице. Отрада и храна за духа ми бяха божествените песни на Давид. От тях се учех да познавам Бога, да Го обичам и да Му служа.

Много мои познати идваха при мен от любопитство, за да видят оживелия мъртвец. Всеки ден пристигаше бъдещият ми тъст — очевидно се стараеше да не изпусне изгодната партия. Но аз не приемах никого.

Първата ми работа след като оздравях, беше да се подготвя за св. Таинство Причащение с Тялото и Кръвта Христови. Отец N., опитен в духовния живот свещеник, беше мой изповедник. Той ме подкрепи в решимостта да се отрека от света и от всичко, което ме привързваше към него.

Но аз не можах скоро да се избавя от житейските грижи. Преди всичко се отказах от честта да стана зет на знатния стар княз и мъж на прекрасната му дъщеря. След това излязох в оставка, дадох свобода на своите крепостни селяни, разпродадох движимото си имущество и употребих добре своите лични средства, а останалите си имения предадох на законните им наследници. В такива занимания измина цяла година. Накрая, след като се освободих от земните грижи, можах да потърся тихо пристанище и избрах добрата част. Поживях в няколко монастира и накрая се поселих в този, в който сега завършвам дните си. Моя верен Степан освободих и му предложих парично възнаграждение, достатъчно, за да осигури старините му, но той не прие парите и със сълзи на очи ме молеше да не го отпращам. Той искаше да умре близо до мен, прекара остатъка от живота си в нашата обител и почина, без да приеме монашеско пострижение. „За мен, недостойния грешник, ли е да бъда монах? — казваше той. — Стига ми, че се удостоих да живея с Божиите раби.“

Почтеният отец Г. завърши разказа си със следните думи: „Над мен Вие виждате опитно дивна проява на Божието милосърдие. За да грабне душата ми и да я изведе от мрачния сън на греха, Благият Човеколюбец допусна да мина през долината на смъртната сянка и просвети очите ми на смъртния одър, за да не заспя с вечна смърт.“




В гр. Куйбишев (сега Самара) живеела благочестива жена с дъщеря си Зоя. Вечерта срещу Нова година (31 дек. н.ст.) Зоя поканила седем свои приятелки и младежи в дома си на вечеринка с танци. Било през коледния пост и майка ù я помолила да не устройва вечеринка, но Зоя настояла на своето. Вечерта майката отишла в църквата да се помоли.

Гостите се събрали, само годеникът на Зоя — Николай, още не бил дошъл. Не го дочакали, започнали да танцуват. Младежите и девойките танцували двама по двама, само Зоя останала сама. Станало ù досадно и без много да мисли, тя свалила от стената иконата на св. Николай Чудотворец и казала: „Ще взема този Николай и ще танцувам с него.“ Пренебрегвайки думите на своите приятелки, които я уговаряли да не върши такова кощунство, тя дръзко отвърнала: „Ако има Бог, нека да ме накаже.“

Започнал нов танц, завъртели се два пъти и изведнъж в стаята се вдигнал страшен шум, извил се вихър, блеснала ослепителна светлина, подобна на мълния. Веселието се превърнало в ужас. Всички избягали от стаята изплашени. Останала да стои само Зоя с иконата на светителя, която притискала до гърдите си. Девойката стояла вкаменена, студена като мрамор. Всички усилия на лекарите да я накарат да дойде на себе си и да я раздвижат били напразни. Иглите на спринцовките се чупели в тялото ù като о камък. Поискали да я вземат в болница, но не могли да я помръднат от мястото: краката ù били като заковани за пода. Но сърцето ù биело — Зоя била жива, ала тя не можела нито да се храни, нито да пие.

Когато майка ù се върнала у дома и видяла какво е станало, загубила съзнание и я откарали в болница. Върнала се оттам след няколко дни. Вярата в Божието милосърдие и горещите молитви за дъщеря ù подкрепяли нейните сили. Със сълзи на очи тя молела Бога за прошка и помощ.

Първите дни домът бил обкръжен от множество народ: вярващи, дошли отблизо и далеч, любопитни, лекари, духовници. Но скоро по нареждане на властите достъпът на посетителите бил забранен. В стаята дежурели на смени по 8 часа двама милиционери. Някои от тях, още съвсем млади (28-32 годишни) побелели от ужас, защото в полунощ Зоя започвала страшно да вика. Около нея се молела майка ù.

„Мамо, моли се! — викала тя — моли се! Загиваме от греховете си! Моли се!“

За всичко станало съобщили на патриарха*, с молба да се помоли за помилването на Зоя. Светейшият отговорил: „Който я е наказал, Той ще я помилва.“

От желаещите да посетят Зоя били допуснати само следните лица:

Известен професор медик, който дошъл от Москва. Той потвърдил, че сърцето на Зоя продължава да бие въпреки външната окаменелост.

По молба на майката били доведени градските свещеници, за да вземат от ръцете на Зоя иконата на св. Николай. Но и те не могли да изтръгнат неговата икона от вкаменените ù ръце.

На празника Рождество Христово дошъл йеромонах Серафим (вероятно от Глинския монастир). Той отслужил водосвет и осветил стаята. След това успял да вземе иконата от ръцете на Зоя и с подобаващо благоговение я поставил на предишното ù място. Накрая казал: „Сега трябва да чакаме знамение на Великден. Ако не се яви такова, значи краят на света е близо.“

Посетил Зоя и митрополит Николай, който също отслужил молебен и казал, че ново знамение трябва да се очаква на Великден, повтаряйки думите на благочестивия йеромонах.

Преди празника Благовещение (през тази година той се падал в събота на 3-тата седмица от Великия пост) дошъл благообразен старец и помолил да го пуснат при Зоя, но дежурните милиционери му отказали.

Той дошъл отново на следващия ден и пак получил отказ от новите дежурни. Накрая в самия ден на Благовещение го пуснали. Пазачите чули как влизайки, той ласкаво попитал Зоя: „Е, какво, измори ли се да стоиш?“ Минало известно време и когато дежурните пазачи поискали да изпратят стареца, него вече го нямало в стаята. Всички са убедени, че това е бил самият св. Николай.

Така стояла Зоя 4 месеца (128 дни), до самия празник Пасха, който тази година бил на 23 април /6 май.

В нощта на светлото Христово Възкресение тя особено силно викала: „Молете се!“ Изплашени, нощните пазачи започнали да я питат: „Защо така страшно крещиш?“ Отговорът бил: „Страшно е, земята гори! Молете се! Целият свят загива от грехове, молете се!“

От този момент тя изведнъж се съживила, в мускулите ù се появила мекота и жизненост. Сложили я да легне, а тя продължавала да вика — всички да се молят за света, който гине в грехове, за земята, която гори от беззакония.

— Как живееше? — започнали да я разпитват околните. — Кой те хранеше?

— Гълъби, гълъби ме хранеха — отговорила тя. Всички разбрали, че Господ ù е простил нейния грях по молитвите на Своя свят угодник, милостивия Николай Чудотворец, и заради тежките ù страдания и стоене в продължение на 128 дни.

Всичко, което станало така поразило жителите на гр. Куйбишев и неговите околности, че множество хора, виждайки това чудо и чувайки Зоините викове и призиви за молитва за хората, загиващи от греховете си, се обърнали към вярата. Мнозина бързали да отидат на църква с покаяние. Некръстени се кръщавали. Тези, които не носели кръстче, започнали да носят. Толкова много хора се обръщали към вярата, че в църквите не стигали кръстчета за всички желаещи.

Със страх и сълзи народът се молел за прошка на греховете си, повтаряйки думите на Зоя: „Страшно е! Земята гори, загиваме от греховете си. Молете се! Хората гинат от беззакония.“

На третия ден на Пасха Зоя умряла и отишла при Господа, след като изминала тежък път — 128 дни стоене пред Божието лице за очистване на своя тежък грях. Светият Дух пазел душата ù жива и я възкресил от смъртните грехове, за да я възкреси и телесно в бъдещия вечен ден на възкресението на живите и мъртвите за безкраен живот. Защото и самото ù име Зоя означава живот.

В съветския печат също се появило съобщение за Зоя. Отговаряйки на писма до редакцията, някакъв мним учен потвърдил, че станалото със Зоя не е измислица, заявявайки обаче, че това било някакав нов вид вцепеняване, неизвестно досега на науката. Това обаче е очевидна лъжа, защото първо — при вцепеняване няма такава каменна твърдост на кожата и лекарите винаги могат да направят инжекция на болния. Второ — при тази болест болният винаги може да бъде пренесен от едно място на друго и въобще той лежи, а Зоя е стояла, и то толкова дълго време, колкото не би могъл да издържи дори здрав човек и при това не са могли даже да я помръднат от мястото ù. Трето — болестта сама по себе си не обръща човека към Бога и не дава откровения свише, докато при случая със Зоя хиляди хора не само са се обърнали към Бога, но са показали своята вяра с дела — кръстили са се и са станали по-нравствени. Ясно е, че не болестта е била причина за всичко това, но то е било действие на Самия Бог. С чудеса Бог утвърждава вярата, за да избави хората от греховете и от бъдещото наказание за тези грехове.

Върни се в “разни”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост