Из Божия свят

споделете вашите впечатления от интересни събития
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон ное 17, 2014 12:10 am

„Обичам те!”
Мъжът видя греещата бележка с този надпис на пейката, едва след като сряза въжето и положи на нея обесената си любов. Бе дълбока нощ. Над столицата на света звездите премигваха в кървавочервено, а от разцъфналите липи се разнасяше остра воня на мърша. Свлече се до пейката, на която всяка нощ се целуваше със самоубилата се жена и тихо, немощно заплака. Някакво прошумоляване го сепна, стреснато се огледа в мрака за други канибали, но не видя никой. Скочи, повдигна лекичката, само кожа и кости своя любима, прехвърли я на рамо и олюлявайки се, я понесе към дома си.

- Обичам този човек!
Младежът се разсмя, весело се закикоти и компанията. Смехът се разнесе от към единствената светлина сред обширния мрачен столичен площад, излъчвана от жарава, край която бяха насядали няколко мъже. Миришеше на печено. От двете страни на жаравата, на мястото на извадени павета, бяха побити чатали, на които бе поставен кол с пронизано на него обезглавено и изкормено голо човешко тяло. Младият мъж бавно и гордо въртеше чевермето, преобръщайки трупът над жаравата, като от старание бе изплезил език. Компанията му бе гласувала доверие, но все пак и той си го заслужи - той сам бе заклал печащия се на огъня и сам бе почистил вътрешностите му, като тази работа я свърши с любов, защото това бе баща му.

- Мамо, точно така го обичам!
В малко апартаментче в краен столичен квартал, на слабата светлина на газена лампа се виждаше голямо блюдо положено на маса, около която бяха седнали дъщеря и майка. В блюдото вдигаше пара току-що сварено телце на новородено. Младата жена го бе родила предишната нощ, като й акушира само майка й, защото не искаха да хранят и други хора. После си почина, през деня кърми детето, като му се радваше, опипвайки го лакомо. Вечерта го предаде на майка си, за да го приготви и пак заспа. Сега с нетърпение чакаше да изстине горещото месо, а от устата й течеще слюнка - вече месеци с майка си караха само на треви. Младата жена не издържа, пресегна се, хвана горещата дясна ръчичка, откъсна я и ръмжейки я захапа.

Съвършеният излезе на дворцовата тераса, гледаща от хълма към столицата на света. Развиделяваше се. Както всяка нощ той не спа. Съвършеният никога не спеше. И тази нощ, като всяка друга, той си припомни всичко, което бе сторил, премисли го и остана доволен - до ликвидирането на човечеството оставаше малко време. Преди години бе овладял цялата земя благодарение на познанието си за човека. Тогава Съвършеният се отличи не само с гениалността си във всяка една наука, във всяко едно изкуство, отличи се от останалите не само с поразителната си красота, с перфектната си спортна форма, но най-вече се отличи с любовта си към хората, с ярко демонстрираното желание за тяхното благоденстване. Тогава Съвършеният произнасяше прочувствени, омайни речи из няколкото световни столици, топло прегръщаше децата из провинциите и с прости думи обясняваше на родителите им, как всички могат да живеят в мечтите си, стига да му повярват и да го изберат за водач. Повярваха му и го избраха. Съвършеният бързо обедини света в една държава, разтвори съкровищниците му и великодушно ги раздаде по равно на хората, без да лишава дори тия, които му бяха върли противници. И всички се сдобиха с онова, по което преди можеха само да въздишат. Съвършеният попита щастливите си поданици искат ли този идеал да се запази завинаги. Те поискаха. Тогава той им обясни, че щастието се крепи не само на материалното, а и на морала и трябва да се вземат крути мерки срещу онези, които подронват този основен стълб на прекрасния живот. Съвършеният получи одобрение и издаде укази, с които забрани пороците. Същевременно съкровищниците се изпразниха и бързо настъпи бедност. Съвършеният с гняв посочи виновниците – това бяха онези, които не спазваха моралните укази и попита света желае ли да се върне доволството или да остави неподчиняващите се да продължат рушенето на устоите на щастието. Светът, изпитал пиянството на богатството, поиска виновните да бъдат наказани. Тогава Съвършеният даде на всички, които се заклеха в безпределна вяра в него, званието „примерен” и положи върху тях своя знак. Даде им пълна свобода да действат както намерят за добре по отношение на отстъпниците, без да се съобразяват с каквито и да е норми. Борбата за щастие не позволяваше компромиси, защото бедността вече преминаваше в глад и „примерните” гневно поеха на поход срещу виновниците. Светът се развилня, полудя. Въведеното правило, важащо за „примерните”, че всеки от тях е прав в решението си, стига то да не касае властта на Съвършения, отприщи инстинктите. За радост на последователите на Съвършения, денем и нощем светът се огласяше от стрелби и писъци. Понеже вече всичко бе изядено и „примерните” имаха право да не работят, а само да се радват на охолния живот, единствената храна, която остана бяха дивите треви, корените, зверовете в планините и … човекът. Човекът посегна на човека. В началото людоедството предизвика смут, но Съвършеният убеди света, че ако изяде бунтовниците, това от една страна ще спаси „примерните” от временната опасност от глад, а от друга ще прочисти света от отстъпниците и тогава ще настъпи абсолютното благоденствие. И примерните се нахвърлиха на отстъпниците и ги изядоха. Но отново завърлува смъртен глад. Тогава Съвършеният разясни на „примерните” правилото, че щом всеки е прав в решението си, може сам да определи кой от останалите „примерни” не вярва напълно в Съвършения, защото знаел той, че има и такива, и съответно да го изяде. И хората посегнаха на близките си. А други се самоубиваха за да спасят от гладна смърт най-близките си...

Съвършеният със задоволство гледаше в утринния здрач опустялата световна столица. Ала настъпваше изгревът и той трябваше да се скрие в двореца си. Напоследък слънцето все по-силно гореше земята и още след първите му лъчи бе невъзможно да се седи навън. Облаците бяха изчезнали, дъждът бе само спомен. По цялото земно кълбо царуваше огънят. Съвършеният погледна на изток и се озадачи - там вместо утринно зарево бушуваше огромен пожар, като бързо се надигаше все по-нависоко. Изведнъж пламъкът лумна по цялото небе. Стана така ослепително светло, че Съвършеният затвори очи. Оглушително гръмна потресаваща, разтърсваща музика. Съвършеният захлупи с длани ушите си, и със стиснати очи ужасен отстъпи и изкрещя:
- Любовта-а-а-а, Любовта идва-а-а-а-а!!!...

През стените на дома му така рязко блесна, че мъжът сепнато отвори пресъхналите си от сълзи очи и стреснато се огледа сред ярката светлина. Гръмна нечувано тържествена музика. Силно зауха на липов цвят. Трупът на любимата му се раздвижи, очите й се разтвориха, тя му се усмихна, музиката утихна и тя му каза:
- Обичам те!

......................................................................................................................

В съседното село живееше един Калин. Той си бе само Калин, докато майка му, вдовица, не реши да го ожени, след което поради някои обстоятелства Калин стана Калин Орела. После стана друго, но това по-нататък. Още преди една вечер майка му тежко да въздъхне, гледайки го как замислено яде боб, и да му заяви: "Калине, ша та женя!", Калин си бе особняк. Като вървеше, все в небето гледаше. Не гледа като хората в краката си и заради туй все се спъваше, ама докато падаше, пак в небето гледаше. Та затуй брадичката му бе тъй очукана, като че ли кълцана. "Ша та женя!" - повтори майка му сутринта, докато Калин по долни гащи се прибираше от клозета, гледайки към облаците. "Булка съм ти намерила. Булка не ами булка! Умна и разумна, че да ти наведе таз чорлава глава!" Калин се спря, постоя вгледан в черния облак, после с вирната глава отиде до хамбара, измъкна от там стълба, подпря я на къщата и се закатери. "Къде бе! Къде?" Калин се изправи на покрива загледан в небето, размаха ръце, скочи и падна в магданоза. Изведнъж се изсипа порой... Гипсираха му ръката, обаче майка му не се спря - ще го жени и това си е. Калин пак се качи на покрива и махайки с една ръка падна връз курника. Потроши го и тъй уплаши петела, че както разправяше после комшията, оня, кукуригайки, прехвръкнал през дувара, клекнал и снесъл яйце. Калин и той се потроши, та освен другата ръка, гипсираха и врата му, та сега брадичката му тъй се вирна, че той вече съвсем оправдано и законно си гледаше все в небето. Та от тогаз му излезе Калин Орела. Майка му се видя в чудо и спря да го жени, щото в Калин здрава кост нямаше да остане. Мина се време, махнаха му гипсовете, ала след туй пак му ги сложиха, щото Калин скочи от ореха. После добре че отчето го видял, как като червей се катерел по стълбите на камбанарията. Хъката-мъката, срам-не срам, майка му го качи на рейса и отидоха в града на психолог. Психологът едва успял да го хване за гащите, докато Калин скачал от прозореца му на третия етаж. След това на психиатъра Калин заявил, че колкото и да го спират, рано или късно ще полети, защото е птица. "Орел ли си?" - попитал го събралият вече сведения психиатър. "Не, не съм хищник - отговорил Калин, жадно гледайки небето през зарешетения прозорец - аз не искам да стъпвам като теб по пропитата с кръв земя. Искам чистота, искам да летя!" В лудницата Калин се държал тихо, само дето често се самонаранявал и с кръвта рисувал пера по ръцете си. Минала се година, когато една утрин дежурният не намерил Калин в стаята. Колкото и да го търсили, единственото намерено било едно перо на възглавницата му. Странно перо. Дали го на орнитолог и той заявил, че това е перо на албатрос. "Албатрос! Тази птица дълго лети и рядко каца на земята. А албатроси тук няма. Къде го намерихте това перо?" След това в съседното село взеха да му викат на нямащият го вече Калин - Калин Батроса. Когато чух тази история и аз се запитах, какво дири по нашите ширини тоз албатрос? Ами тук албатроси няма. Прав е орнитологът. Но в съседното село живееше един Калин...

......................................................................................................................

Майка ми била пеленаче, когато през Втората световна война дядо са го взели на фронта. "Ване - разказваше дядо - в Сръбско немците луди ни направиха - такива бомби изсипаха върху нас, че във въздуха хвърчаха и коне, и хора, а върху мен в окопа падаха парчета месо и карантии. Лежах в калта и си мислех, че от тук жив няма да изляза. Виждах баба ти, майка ти, която тогава беше бебе, и плачех." "Тогава в село - разказваше баба - само двама мъжа бяха останали - кметът и сакатият Здравко. Здравко беше голям приятел с дядо ти и как си наумил, не знам, ама откраднал печата на кмета, намерил хартия, написал писмо до фронта за дядо ти, ударил му печата, подписал се като кмет и го пратил по Дочка пощальонката. С къв акъл?, да го убийш!" - усмихна се баба. "Една сутрин - разказваше дядо - ротният командир ни строи и държеше някакъв мокър лист. Беше един такъв намръщен. И като кресна "Йордан Петков Янков три крачки пред строя!" - направо се насрах. Излязох аз. Като сега си спомням, че валеше, дъждът ме блъскаше в лицето. "Господа войници - викна командирът - сега ще ви прочета едно писмо от село Било, Балчишка околия, до редник Янков от кмета Здравко Тончев, за да видите как, докато ние защитаваме Майка България, какви неща се вършат там. И така зачитам: "Драги Йордане, с дълбоко прискърбие ти съобщавам, че баща ти излезе свиня! Същият изгони посред студа, пък тук е много студено, жена ти и маловръстната ти рожба на пътя. Как не го е срам, питам аз! Жена ти Параскева сега се скита немила-недрага и плаче редом с малката Мария. Туй ти го пиша, че да го знаеш. Помоли армията да те пусне за малко, щото не са хубави тия работи. Кмет: Здравко Тончев." Господа войници, всички сме оставили жени и деца, майки и бащи, близки в родния си край. Но за първи път виждам нещо така възмутително! Редник Янков!" "Аз!" "Един месец отпуск!" "Слушам!" "Отивай в Било и си оправи живота!" "Слушам!" Та, Ване, бях шашардисан - баща ми никога няма да изгони жена ми! Какво е станало? И как пък Здравко Тончев е кмет? Та тръгнах за Било. Доста път бих, война беше и едва за Коледа се прибрах." "За Коледа 44-та дойде дядо ти - разказваше баба. Пък сняг, преспи, страшна зима. И плаче. "Що плачеш, бе Йордане?" "Бабо, ти първо не го ли прегърна, не го ли целуна?" "Ми... Ний да не сме хаймани, че да се целуваме... Пък и майка му беше на двора. Пък и беше въшлясал. Стопихме с баща му сняг, завряхме вода и хубаво го изкъпах зад къщата. Дядо ти само ме попита, кой е кметът. Казах му, пък той си замълча." "Постоях си, Ване, в къщи - разказваше дядо - позагладих косъма, отпуската свърши и отидох в Балчик да питам къде ми е ротата, че да се прибирам на фронта. Там направиха справка и ми отговориха, че цялата рота е избита. Казаха ми да се прибирам в Било и да чакам разпореждане." "Дядо ти уж пак тръгна за фронта - разказваше баба - пък се върна. Ревеше на портичката, та се късаше!" "Че тъй, Ване - разказваше дядо - прибрах се на село, запролети се, постегнах къщата, чаках да ме извикат на фронта, и докато си чаках, войната взе че свърши."... "Дядо!" "Какво?" "Дядо, ами Здравко?" "Здравко ли. Той умрял от холера, докато съм се прибирал от фронта. Виждаш ли защо нашата къща е по-ниска от другите. Защото, когато я строихме с баба ти, дойде синът на Здравко и ни помоли за тухли. Дадохме."

......................................................................................................................

...Бай Йеремия... Та бай Йеремия просто си умираше да почерпи. Той като че ли с такава мисия се бе пръкнал на земята. Има-няма лев на джоб, можеше цяла вечер в кръчмата на чаша вода да седи, но черпеше другите. Ако ще и на вересия, ако ще и заем да вземаше от почерпаните от него, но ги черпеше и това си е. Разбира се, после си оправяше дълговете, което пък беше нов повод да почерпи. Който и да минеше край двора му, не оставаше непочерпан – я круша ще му пъхне в ръката, я за диня ще притича, а през зимните утрини пот като водопад струеше от него, дорде изрови пряспата пред портичката, че да подари на тръгналите за училище деца пръжки от свинята. Бай Йеремия не само заради минувачите по цял ден стоеше в двора, а и защото искаше и слънцето да почерпи, но понеже нямаше как това да стане бе решил, че то за хората изгрява, поради което от сутрин до вечер стоеше навън, избягваше сенките, кат кюмюр бе почернял, но пък бе доволен – със себе си слънцето черпеше. И все ухилен. Жена му по цял ден му крещеше, все за нещо го овикваше, пък и права бе – от черпане ни пари имаха, ни нищо. В къщичката им всичко бе мъничко, и столчетата, и масичката, и долапчетата, абе колкото да вършат там някаква работа. Даже и коминът им бе един такъв нисичък. Че и деца си нямаха, то пък бай Йеремия кога ли се завърташе в къщи, че да намери време да легне с жена си – понеже денем се раздаваше, нощем на фенер работеше из двора. Та писна й на жената, вдигна се една нощ и отиде та изневери с Панайот Дервиша. На другия ден Дервиша мина край двора на бай Йеремия, който с надежда оглеждаше зад портичката уличката, а шепите му пълни с орехи. Като видя Дервиша, бай Йеремия цъфна от радост, отвори с лакет портичката и мълчаливо му поднесе орехите. Дервиша рефлексно ги взе, защото цял живот само това бе правил, но изведнъж му стана чоглаво, ядоса се, пък и не можеше да понася вечно ухиленият бай Йеремия, и му изтърси, че снощи е спал с жена му. Ей тъй, да му размаже усмивката. Бай Йеремия като чу новината, наведе глава, помисли, помисли, вдигна бистрите си очи към Дервиша и с усмивка тихо му рече: „Ами добре си сторил! Тя, мойта, не бива да е само моя. Не е хубаво така. Благодаря ти, Панайоте, много ме зарадва!” Дервиша остана като гръмнат. Когато се съвзе, изпсува дрезгаво, изкашля се и викна към бай Йеремия: „Ти си идиот! Кръгъл идиот си ти бе!”. Прииска му се да го фрасне, но шепите му бяха пълни с орехи, пък как да ги хвърли, аванта са все пак, изпсува отново, врътна се и бързо си тръгна, та чак се затича. „Странен човек!” – тихо си каза бай Йеремия и влезе в двора за още орехи.

......................................................................................................................

През есента след Войната бай Райчо, тогава още ерген и още само Райчо, отиде да оре бащината нивичка и се върна ухилен – кончето му с мъка влачеше метър голям неизбухнал снаряд. За ужас на баща му и майка му, на комшиите, че и на цяло село, Райчо направи здраво дървено магаре и с помощта на въже и макара повдигна и положи върху него снаряда. Селяните уплашено гледаха иззад близката могила Райчовите манипулации, а сред тях майка му, набързо облякла черни дрехи, припяваше на умряло. Но нищо особено не се случи и хората един по един се прибраха по къщята си, обаче цяла нощ не спаха, кръстеха се и се ослушваха за неизбежния взрив. Но вместо взрив рано сутринта се чу силно чукане на метал в метал. Всички се метнаха към Райчовия двор, видяха и заради туй що видяха, пак хукнаха презглава към могилата – наш Райчо бе положил едно криво желязо върху корема на снаряда и блъскаше ли блъскаше по него с огромен чук. Но отново взрив се не чу, селяните показаха един по един първо калпаците, а после и главите си иззад баира и с тревога огледаха селото – то бе непокътнато, слънчево и само Райчо шаваше там долу в двора си. Прибраха се пак хората в селото, щото на есен всеки си имаше работа, пък да се излежават зад могилата, бе срамно. Е, някои му викаха на Райчо да махне таз адска машина, други докараха властта, трети, по-грамотните, писаха доноси, но Райчо легна върху снаряда с чук в ръка, властта се повъртя, повъртя, постепенно се отдалечи, разсеяно се качи в черните си коли и се прибра по кабинетите си, далеч от бомбата. От немай-къде селото се поуспокои, пък и кротък излезе снарядът, не гърмеше. Минаха се години, Райчо се задоми, деца му се родиха, пораснаха, изжениха се, напуснаха селото, а Райчо стана бай Райчо. Сегиз-тогиз идваха любопитни люде в двора, почтително стояха по-далечко от снаряда, докато бай Райчо изчукваше по него някое криво желязо и после го питаха що му е тази голяма беля на главата. „Щото – тихо продумваше побелелият вече бай Райчо – точно този снаряд наистина е голям. Ако избухне, ще ме измете от земята така, както би ме измел от небето и най-малкият ми неразкаян грях. Прибрах го при себе си кога бях млад, защото още тогава исках да умра чист. И затова, преди да пристъпя към него с чука, измолвам прошка от всекиго, който волю или неволю съм обидил. Така дяволът в снаряда ме опази жив.” Любопитните люде се смълчаваха, навеждаха глави, умисляха се, поглеждаха отново към огромния, лъснал от удари снаряд, към големия чук в ръката на стареца и бавно си тръгваха. Веднъж най-младият му зет, подигравчия, наблюдаваше как тъстът му блъскаше по снаряда, за да изправи изкривена от работа лопата. „Глупак и дърт лъжец – присмехулно си мислеше зетят – снарядът е дефектен, а той мами хората и се прави на светец!” Бай Райчо се сепна, спря блъскането по лопатата, сне я на земята, остави чука и бавно се извърна към зет си. Разтревожено го изгледа със строгите си, но топли очи и тихо каза: „Недей така, зетко, грехота е!” Зетят се стресна, но после кой знае защо се ядоса, приближи се до стареца и гневно викна в лицето му: „Ай стига си ни баламосвал, тоя снаряд е празен, бе…” и преди да довърши, с дългия нокът на мъничкото си кутре чукна по снаряда. Взривът бе така силен, че глухата Нешка от съседното село подскочи. Когато най-сетне гъстият дим се разнесе, се видя правия и ронещ сълзи бай Райчо, на който дори снежнобялата коса не бе разрошена, а пред него - дълбока яма. Откъм небето се чу свистене и в дъното на ямата тупна на тила си главата на зетя. Тя объркано завъртя изцъклените си очи и с изменен, подземен глас изгъгна: „… дяволе!”
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон ное 17, 2014 10:09 pm

„Любовта дълго търпи и е милостива. Любовта не завижда. Любовта не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се дразни, не държи сметка за зло. Не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината. Всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
Любовта никога не отпада. Другите дарби, обаче – пророчества ли са – ще се прекратят, езици ли са – ще пресъхнат, знание ли е – ще пресекне. Защото отчасти знаем, отчасти пророкуваме…” Първо послание на апостол Павел към коринтяните 13:4-10.

Към определението на апостол Павел за любовта, към което нито може нещо да се добави, нито може нещо да се отнеме, аз нескромно ще притуря една история, която не е за вярване, но точно и поради това ще ви я разкажа. Има една морска птичка – земеродно рибарче. Тя гнезди на самият морски бряг, в близост до водата, и то не през тихите летни дни, а през втората половина на декември. Тогава морето е свирепо, вълните яростно връхлитат сушата и с грохот търкалят камъни напред-назад. Но когато рибарчето набързо, безстрашно и с необяснимо доверие свие гнездо на брега, тогава морето утихва като помилвано. Седмица преди зимното слънцестоене земеродното рибарчето снася и мъти. Морето си трае, „гък” не казва. Малките рибарчета се излюпват и им трябва още седмица, за да позакрепнат и да отлетят. И през тази втора седмица морето е кротко, като само леко се умилква недалеч от гнездото. Две седмици огромното море лежи смирено пред невзрачното земеродно рибарче и търпеливо чака. Две седмици то не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето. Неговата любов към морското птиче носи радост и за моряците, защото през този мирен прозорец посред зима те плават с корабите си, като са напълно сигурни, че бури няма да има. Наричат това време дните на земеродното рибарче, или на техният език – алкионически дни. Да, техният език е бил древногръцкия, а описаното до тук се е случвало всяка зима, векове наред, но не и сега. Писах в сегашно време, защото тази история много ми харесва и искам и сега да се случва, но вече не е така. Земеродното рибарче е изчезнало от бреговете ни. Сега през неговите дни морето беснее, залива, срутва брегове. Сигурно някой би казал, че от научна гледна точка тук няма нищо чудно – в миналото климатът е бил такъв, че в определен период през зимата не са бушували бури и земеродното рибарче се е възползвало от това. После климатът се е променил и то е отлетяло край езера и реки, където е и сега. Да, може и така да е. Но на мен гледната точка на любовта ми вдъхва повече вяра. И надежда.

.....................................................................................................................................................

Преди доста години в едно село, в съседни дворове живеели чорбаджия и сиромах. Чорбаджията имал кладенец със сладка вода, а сиромахът – с горчива. Чорбаджията имал много деца, сиромахът и жена му – ни едно. Веднъж в един жегав, душен, прашен ден в селото бавно-бавно влязла каручка със семейство цигани и циганчета. Кончето им преплитало крака от жажда, на децата също им били попукани устните, а очите им вече помътнявали. Спряла каручката пред чорбаджийската порта. Смъкнал се от нея дрипавият циганин и тихо помолил седящият на сенчеста пейка чорбаджия за вода. Богаташът се разлютил, развикал се, скочил и ритнал циганина. Дрипльото отстъпил без да продума и бавно отишъл до съседната портичка. Застанал до нея и нямал сили да извика към къщата. Но от там го съзрял сиромахът и бързо дошъл. Без да пита, разбрал от какво имат нужда циганите. „Вода, че имам – имам, но е горчива.” „Нищо, чорбаджи, дай ни, че умираме!” Разбързали се сиромахът и жена му. Извадили с мехове горчива вода от кладенеца, напълнили ведра, стомни и ги занесли на добичето и циганите. Дълго пили те и се съвзели. Сиромасите им напълнили вода и за из път. Преди да си тръгнат, се разговорили. Циганинът видял как стопанката гледа с жадни очи циганчетата. „Деца ли нямате?” – попитал той. Жената въздъхнала и се свила. „Ми нямаме. Господ не ни дава.” – отговорил сиромахът. „Ще даде! И много отгоре ще придаде!” „Ха дано” – унило поклатил глава бездетният. Тръгнали си циганите. Вечерта сиромахът спуснал мяха в кладенеца. Голямо било учудването му, когато в изтегленият мях видял бистра студена вода, а преди това тя била мътна и топла. Отпил от нея – сладка, та чак жива. В същият миг от съседния двор се чули яростни псувни. Ослушал се сиромахът и чул как чорбаджията ругае кладенеца си – водата била горчива, топла и мътна. След близо година на сиромаха се родило момченце. После още едно. После пак. За няколко години се сдобили с пет красиви като зорници дечица. Питали ги смаяните хора, на какво се дължат тези чудеса в дома им. „На стомна горчива вода. За жадни цигани.” – отговарял развеселеният сиромах… Стомна горчива вода.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон ное 17, 2014 11:40 pm

„Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе …” Старецът, седнал под асмата, огрян от залязващото слънце, тихо и съсредоточено шепнеше Иисусовата молитва. Доскоро той, макар и от дете кръстен, не бе вярващ, а и като вечен ерген нямаше кой знае какви грехове, но напоследък съвестта му взе всяка нощ да го събужда и отначало тихо, а после високо и гневно да му посочва това и онова. Тази пролет отчето го помоли да му изреже лозенцето и докато си хортуваха през обедната почивка, старецът му сподели за безсънните си нощи. Отчето му каза, че няма човек без грях, и че е добре да попости, а после да дойде в църквичката за да се изповяда. Попости, изповяда се и се причасти. Олекна му и спа дълбоко. Но още на следващият ден в душата му се разрази огнена болка. До вечерта болката така се развилня, че той по тъмно, въпреки слабите си крака, прибяга до дома на отчето. Плачеше като дете, докато отчето го питаше да не би да е забравил да изповяда някой грях. Но грях нямаше. Тогава отчето му каза, че не всичко е знайно за човека, особено когато става въпрос за собствената му душа, но на Бог всичко Му е известно, и му заръча колкото се може по-често да си шепне Иисусовата молитва. И старецът вече лягаше и ставаше с нея, защото само и за малко да я изоставеше, като че ли някой така го обвиняваше, но не с думи, а мятащ върху му изгаряща го жар, и той така чувстваше вината си, та…, не, неописуемо е!...
Вече двадесет години тя всяка нощ пиеше. Вино, ракия, а понякога и вино и ракия. Мъжът й наследи лозя и в избата им винаги имаше пълни туби и бъчви. Докато децата им бяха при тях, тя не кусваше. Но когато те се задомиха и излетяха от градчето, налегна я мъка и отначало ей така пийваше вечер една малка ракийка, после две, а когато си наля третата, мъжът й я погледна учудено, тя се засрами и повече не посмя да пие пред него. Ала си пълнеше бутилки от избата и след като си легнеха, тя пиеше в леглото. Още откакто им се роди първото дете, с мъжът си се разделиха и спяха отделно. Той хъркаше и за да не се стряскат децата, се премести в пристройката до къщата. Но пък само това му бе кусура. Изключително работлив, не пиеше, не пушеше, спестовен, но не и свидлив, по фусти не се заглеждаше. Работеше в лозарската бригада, а когато се пенсионира, се отдаде на наследените лозя, като даже си направи там барачка и от ранна пролет до късна есен се прибираше в къщи само да вечеря, спи и закуси. Тя работеше в читалищната библиотека, а когато и тя се пенсионира, по цял ден четеше, готвеше, носеше обяда до барачката, сееше в дворчето, плевеше и пак четеше. А нощем пиеше. Вдигаше възглавницата, облягаше се, завиваше се, и гальовно отваряше бутилката. Отпиваше и оживяваше. Всяка нощ тя обичаше и бе обичана. Бе млада и той бе млад. И бяха много, много красиви. О, не!, тя никога не си позволяваше да си помисли за чужд мъж. Мъжът, с който нощем живееше, бе нейният мъж. Преди да се оженят, те имаха бурна, слънчева, цветна любов. Но след като се събраха, той се отдаде на работата, на къщата, на колата, а за нея някак си лека-полека забрави… Тя отпи. Притисна бутилката до гърдите си, усмихна се в тъмнината и продължи снощната любов. Да, спомни си. Ето ги вече на крайбрежната алея. Топла нощ, нежно ухание на море и звезди, звезди, звезди. Той я вдигна високо-високо и сред звездите топло грейнаха очите й. А тя го гледаше отгоре и й се искаше никога вече да не слиза долу… Тя пак отпи. Конвулс, бутилката се свлече в чаршафа и самотно забълбука… Както всяка сутрин мъжът й стана точно в шест, облече се, излезе от пристройката, изми се в банята и влезе в кухнята, където както винаги трябваше да го чака топла закуска и чаша мляко. Седна и едва тогава забеляза, че на масата няма нищо. Това никога не се бе случвало и затова той не знаеше какво да прави. Поседя, поседя, стана, отиде до печката – студена. Излезе в коридора, засуети се нерешително, доближи се до вратата на спалнята и почука. Нищо. Натисна дръжката, влезе и го блъсна мирис на ракия. Жена му лежеше завита, но защо косата й е черна? Дръпна завесите. Млада, красива и блажено усмихната жена, а до нея празна бутилка и мокро петно. Той изумен се доближи до леглото и тогава разпозна жена си на млади години. Приближи се още и краката му ритнаха нещо, което звънна. Наведе се и видя под леглото празни бутилки, силно лъхащи на алкохол. Изумен, държейки се за леглото, едва успя да се надигне. Седна. Загледа се в чудно красивото момиче, в неговата жена и усети, че всеки момент ще загуби съзнание. Побутна я леко и тогава усети телесният й мраз. Изведнъж прозря. Прозрението с такава мощ, пълнота и неумолимост изригна в него, че той се срина върху момичето. „Недей! – развика се – Недей умира! Скъпа, мила, недей! Прости ми! Прости ми! Не умирай, прости ми!” Плувнал в сълзи, крещейки, той скочи, бясно отхвърли завивката, сграбчи под мишниците чудно лекото момиче и го вдигна високо-високо. Млъкна и се загледа в затворените очи. Изведнъж белият таван изчезна, стана тъмно и замириса на море. На крайбрежната алея един млад мъж държеше високо-високо, между две ярки звезди красиво момиче със затворени очи. Внезапно от морето духна леден вятър, младежът свали празните си ръце, разгледа ги недоумяващо, загърна се зиморничаво с куртката и позачуден какво прави тук в този късен час, забързано се отправи към къщата си…
Бе се стъмнило, когато задрямалият старец се сепна, бавно и с охкане се изправи, излезе изпод асмата и преди да влезе в пристройката, където имаше навика да спи, погледна към небето. Там тихо премигваха звезди. Само две от тях не мигаха, а топло го гледаха. Изведнъж в душата го шибна болката. „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния. Господи, Иисусе Христе…”
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » ср ное 19, 2014 11:42 am

„Затворено. Дай коз!... Коз!... Пак коз!... И двайсет, и ми стигат.” В пристройка към ритуалната зала на гробището двама цигани гробари шляпаха карти и смучеха гроздова направо от шишето. Единият, на който му викаха „дявола”, с вечно кръвясали очи и черен като етиопец, грабна ядосан шишето, дълго пи, изтри с ръкав устата, погледна през прозореца и процеди: „Ей таз ша я утрепя! От как дойде и взех да падам!” Навън бе сиво, мъгливо и ръмеше. Над един гроб, в близост до пристройката, се бе привела жена с огромна гърбица, почистваше плевелите, окопаваше и сееше китки. Викаха й „камилата”. Но иначе се казваше Мария.Тя се бе родила без баща и като дете си растеше най-нормално. Но когато навлезе в онези години, в които на момичетата им се наливат гърдите, на нея й се наля гърбица. Къде ли не я води майка й, но лекарите безпомощно вдигаха ръце. Всяка сутрин Мария тръгваше на училище като на заколение. Съучениците й се подиграваха, триеха длани о гърбицата й за късмет преди контролно, а някои дори изненадващо скачаха на гърба й и я яхаха като туареги. Мария нищо не продумваше, само и без това големите й очи, плувнали в сълзи, ставаха още по-големи. От скръб тя се приведе. Завърши гимназията и се скри в къщи. Ала майка й почина и Мария остана съвсем сама-самичка с гърбицата си. Тогава директорката на училището, която бе приятелка с майка й, дълбоко въздъхна, отиде в къщичката на Мария и след дълги молби успя да я убеди да започне при нея работа като чистачка. Мария се съгласи само защото се разбраха да чисти и мие коридорите през нощта. Вече десет години в полунощ училището светваше и през прозорците можеше да се види, как едно уродливо същество сръчно забърсваше праха, метеше и миеше, а на зазоряване заключваше и като сянка изчезваше. По цял ден Мария стоеше в къщи, като в близкото магазинче ходеше малко преди да затвори, когато вече нямаше клиенти. Избягваше хората, защото едни й се присмиваха, други я съжаляваха, а трети я гледаха с ужас и зле прикрито отвращение. Много й се искаше да се грижи за някого, но нямаше никакви близки, а да се задоми бе немислимо. „Няма жив човек, който да ми позволи да се грижа за него” – с печал си помисли веднъж Мария и тогава изведнъж й хрумна, че като няма живи, то пък има много мъртви. Много изоставени мъртви. Мария живо скочи и приведена, бързо понесе тежката си гърбица към гробището. Да, наистина голяма част от гробището, особено старите гробове, бяха запуснати, буренясали, в тръне и храсталаци. За има-няма година Мария почисти цялото гробище, оформи алейки, зася много и различни цветя, така че то заприлича на ботаническа градина. Хората бяха доволни, но най-доволни бяха циганите, които работеха към общинската служба за поддържане на гробищния парк. Защото хората си мислеха, че тази разцъфнала красота се дължи на тях и им носеха кой ракия, кой вино, а някои и пари им даваха. Циганите оживено поддържаха хорската заблуда и живот си живееха. А Мария не знаеше що е почивка: нощем работеше за живите, а през деня – за мъртвите. Скрита между надгробните паметници, тя пак си бе незабележима, а ако случайно я зърнеше някой, той не смееше да й се подиграе, щото все пак е гробище. Мъртвите я пазеха. И така Мария щеше завинаги да си остане незабележима, докато една късна зимна вечер Любо Гларуса не мина край къщата й, прибирайки се от поредния си хайманлък. Едната страна на къщата излизаше на улицата и на нея имаше прозорец, който вечно бе закрит с дебела завеса. Но сега откъм единия край завесата бе леко открехната и отвътре грееше силна светлина. Гларусът бе всепризнат женкар и сваляч, но пък да наднича в дома на камилата! – е, не беше я загазил чак дотам. Но пък защо е така силна тази светлина? Гларусът не се стърпя и надникна. Когато след месец му се възвърна говора, той възбудено и с трескав поглед разказа следното на жена си: „Погледнах аз и какво да видя! Камилата седнала на стол до масата, ама хем е камилата, хем не е тя. Абе тя си беше, обаче без гърбицата. И така красива, така красива! Неземно красива! Лицето й светеше, като че ли гледах право в слънцето, но без да ме болят очите. Не само че не ме боляха, а и не можех да ги откъсна от нея! От големите й очи се стичаха сълзи и от светлината блестяха като течни диаманти. До нея имаше изправен мъж, който бе с гръб към мен, с коса до раменете, облечен в искрящо бяло наметало. Този мъж нежно милваше камилата по косата и кротко нещо й говореше, но не се чуваше добре. Изведнъж този мъж се извърна към мен и ме погледна. Много строго ме погледна! Такъв поглед не съм виждал! – тук Любо Гларуса задиша учестено, изтри потта от челото и продължи – Така ме погледна, че изведнъж се видях с неговите очи. Не тялото си, душата си видях. А това което видях ме ужаси! Ужас! Ужас!!!” Любо млъкна и заплака. Така са го и намерили тогава на разсъмване хората – седнал на тротоара и горчиво плачещ, както се плаче при внезапна смърт на най-любимия човек, и целият побелял. Не можел да върви, та на ръце го пренесли до дома му. Месец лежа напълно неподвижен, онемял и жена му се грижеше за него като за малко дете. И все плачеше. Та като се изправи и възвърна говора си, Любо разказа тази история на жена си, не я повтори повече пред никого, събра богатата си колекция от порно списания и ги изгори на двора. Обръсна си някога възчерния мустак, по който жените примираха, направи си голям иконостас, тури разни икони, а когато на централно място сложи голяма икона на Иисус Христос и се вгледа в очите му – поразен отстъпи назад. Любо много се промени. Стана тих, от работа – в къщи, прекрати с хойкането. Жена му не можеше да се нахвали с него: „Наш Любо от гларус на гургулица стана!” Тя разказа на комшиите историята, която чу от мъжа си, но естествено никой не повярва. Все пак спряха да се подиграват на Мария, а когато Любо я срещнеше, той й се покланяше до земята и не се изправяше докато тя не отминеше. Местния журналист чу за тази история и дойде да вземе интервю от Любо, но той не рачи и думичка да обели. Все пак в местния вестник излезе статия под надслов: „За мистичната реалност, за реалната мистичност и още нещо…” Така за известно време камилата се прочу и се наложи дълго време да не излиза от вкъщи. Но и това отшумя, позабрави се и тя отново миеше нощем училищните коридори, а денем сееше цветя из гробовете…”Затворено! Дай коз!...Коз!...Пак коз!... И читирсет, и ми стигат!” Дяволът изръмжа, хвърли картите, сграбчи шишето, отпи, блъсна го в масата, погледна през прозореца и бурно стана събаряйки стола. „Бе твойта мама камилска!” – кресна той, изскочи навън, спусна се към Мария и с все сила я ритна в гърдите. Ударът я изправи и без да охне даже, тя падна по лице в мократа пръст на току-що почистения гроб, гърбицата й трепна и тялото се смръзна. „Какво направи бе, дяволе! Що уби жената? Златната ни кокошчица утрепа! Дяволе, дяволе…”
ivanb63
Потребител
Мнения: 819
Регистриран на: вт фев 16, 2010 12:20 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот ivanb63 » чет ное 20, 2014 10:57 am

Моите почитания, беше ми интересно споделеното от Матейко!
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Aurelia Felix » чет ное 20, 2014 12:26 pm

Матейко, прочетох само първия постинг - страхотни художествени произведения! Респект.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » чет ное 20, 2014 5:16 pm

:))

В моето село има един Маринчо. Силно казано е „има”, защото за съществуването му като че ли знае само кравата му Анастасия Семьоновна Лукич. Селяните и селянките почти не го забелязват, защото той е един такъв невзрачен, кьосе и като че ли безполов. За него веднъж мустакатата Паунка изцирика: „Връз него и сопола си не хвърлям!” Свободните си от дежурства дни като пазач в стопанския двор, Маринчо прекарва почти само в обора на кравата си. Сяда на щайга пред нея и й разказва с подробности за наблюденията си върху живота. Анастасия Семьоновна е учтиво, културно добиче и с внимание го изслушва, докато преживя и преживява думите му. Тази сутрин Маринчо се върна развълнуван от работа, отключи портичката и без да я затвори притича към обора, нахлу в него, поздрави кравата и се тръшна на щайгата. „Уважаема Лукич, само да знаете вчера какво наблюдавах!” Кравата бавно извърна глава към Маринчо и въпросително го погледна с големите си топли очи. Маринчо скочи от щайгата, изчака още малко за респект и тържествено произнесе: „Мравка!” Явно кравата се шашна, защото тропна с копито и измуча. „Да, да, съвсем сериозно Ви говоря! Мравка.” Анастасия Семьоновна се замисли. Когато Маринчо я изкарваше на паша, тя внимателно се взираше в хората и бе установила, че те се занимават само с големи работи и никой не би обърнал внимание на мравка, а ето че нейният Маринчо я бе забелязал. С основание Анастасия Семьоновна се гордееше със стопанина си и веднъж бе споделила с комшийката Милка, че не си дава Маринчо и за камион люцерна дори. „Значи, скъпа Лукич – започна Маринчо, като възбудено заобикаля из обора – както знаете вчера бе неделя и в стопанския двор бях само аз. Стоя си под салкъма на сянка и се чудя на какво наблюдение да се отдам. Значи, почитаема Лукич, ей така си стоя, не, не така, ами ей така, гледам в земята и пак се чудя, да де, и друг път съм Ви го споделял, и пак се чудя, как да видя какво има на небето през деня. Знам че на него през деня се крият тайните на живота, но пусто – светлината ги крие зад себе си. През нощта се вижда – звезди, луна, метеори, ама денем, денем заради слънцето нищо се не види неговата... ” Анастасия Семьоновна укорително го изгледа. „Хм, прощавайте любезна Лукич! – засрами се Маринчо – Прощавайте! Та гледам си аз в земята и си мисля за небето. И тогава изведнъж виждам как от едно мравуняче изпълзя мъничка мравчица, поогледа се и тръгна... Да, прелюбезна, небето е и под краката ни!” Анастасия Семьоновна спря да преживя, сведе глава и се загледа в оборската тор. „Да, да, небето е и на земята, но трябва да имаш небесни очи за да го видиш. Та загледах се аз в мравката. А тя ту насам, ту натам. Наляво, надясно, напред, назад, абе на зиг-заг. Два часа, два часа, драга Лукич, пълзях след мравката, докато тя най-сетне намери онова, което търсеше. Люспичка от семка. Сграби я и я завлачи право към мравунячето. Измерих разстоянието от него до люспичката – два метра. Два часа за два метра! Но защо мравката толкова много обикаля? Защо ходи къде ли не, а не тръгна направо към люспичката? Седнах на земята и се замислих.” Маринчо седна на щайгата и се замисли. Анастасия Семьоновна бавно полегна и също се замисли. „Значи седя си така и си мисля” – тихо продума Маринчо и пак се замисли. Кравата солидарно също продължи да мисли. „И го измислих!” – весело погледна Маринчо към Анастасия Семьоновна, която не можеше да се похвали с такъв успех и отново изпита уважение към стопанина си. „Значи, преподобна Лукич – пак скочи от щайгата Маринчо, а кравата от приличие бавно се заизправя – значи понеже мравката като излезе от мравунячето, знае какво търси, знае че го има, защото го търси /спомняте си, достопочтена, че веднъж Ви бях говорил за откритието си, че щом нещо е търсено, значи го има, от което следва, че за да създадеш нещо, трябва да създадеш не него, а усета за липсата му/, но не знае къде е, не го вижда. Ако бе тръгнала направо, дето се вика едно на милион е шанса да удари връз него. Щеше ей тъй да си отиде до хоризонта и пак да не го намери. А дори и да знаеше, че люспицата е на два метра от мравунячето, това пак хич нямаше да й помогне, ако бе вървяла направо. Щото ето на, вижте достопочтена Лукич, ей тука е мравката, а ей там е люспицата. Мравката обаче тръгва насам и направо, минава два метра, има ли люспица – няма. Връща се, тръгва нататък, гледате ли Ваше благородие?, така, пак бие два метра направо и пак няма люспица, пак мъка и пак обратно. Значи какво излиза?” Маринчо се усмихна, а Анастасия Семьоновна цяла се превърна в слух. „Излиза, че най-краткият път до търсеното нещо е лъкатушещият път. Обикаляй наляво, надясно, върти се, сучи се на зиг-заг, но не спирай и непременно ще намериш търсеното и то за най-краткото време! Не вярвай в прекия път, не тръгвай по него, не се изкушавай от правата линия, защото ще останеш с празни ръце! В правото е лъжата, в кривото е истината.” Маринчо изморен седна на щайгата и загледа с очакване Анастасия Семьоновна. А тя, като една достолепна крава, бавно премисляше чутото. „Хм,… така,…как беше?... Значи… когато почувстваме липса от нещо ние,… таковата,… тозчас го създаваме… И то е някъде, хм…, но ние не знаем къде е … туй някъде… Но и не ни трябва да знаем, защото… хм,… защото си имаме зиг-зага… Тръгваме на зиг-заг и … хм… и непременно намираме онова, което ни липсва… Мдааа… Интересно…” Анастасия Семьоновна изгледа с уважение Маринчо, който изведнъж скочи като ужилен. „Въх, Ваше Височество, кокошките още не съм пуснал! Сигурно вече са се накълвали една друга. Хайде, прощавайте, после нали може пак да се отбия?” Кравата кимна. Маринчо изскочи от обора и се разбърза към курника… Такъв си е нашият Маринчо. Невзрачен, незабележим. Мравчица и люспица.
Потребителски аватар
Next
Потребител
Мнения: 2967
Регистриран на: чет мар 29, 2012 9:19 am

Re: Из Божия свят

Мнениеот Next » чет ное 20, 2014 10:33 pm

... :idea: 8) ...
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пет ное 21, 2014 11:43 pm

На тази планета животът бе фееричен, нежен, почти безплътен в красотата си. Всички тела, скали, води, светеха със свои си неповторими, меки цветове. Всяко нещо в този свят бе самата изящност. Животът тук се бе зародил наскоро и все още не притежаваше твърдост, скелетът бе непознат, движенията - плавни, грациозни, омайни. Дори и скалите бяха като от прозрачен восък и изпускаха златисти лъчи. Нямаше нищо неподвижно. Всичко, което бе дарено с живот, летеше, като дори и растенията елегантно ту се издигаха към сияйното небе, ту се спускаха да отпият от кристалните води. А планините неусетно меняха формите си, защото планетата развълнувано дишаше. Царуваха денят, пролетта и любовта.

„Иска ми прошка… Но как, как да му простя! Прощавала съм му и друг път. И какво? Моята прошка му трябва дотолкова, че да разчисти пътя му към нова обида, пак да постъпи грозно с мен, да ме зашлеви, да ме заболи, до смърт да ме заболи… Прошка... Добре, ще му кажа "прощавам ти"…, не, няма да говоря с него, не искам да го чувам, ще му простя писмено, есемес ще му пратя… Ето на, та аз не искам да го чуя, как тогава прощавам? Нали като простя, всичко между нас вече трябва да е чисто, слънчево, леко. А аз не искам да го чуя… Мога ли да му простя? Имам ли силата да прощавам? Знам, че истинската любов е всеопрощаваща, а аз не мога да простя. Но пък го обичам. Ох, как го обичам!... И той ме обича, знам го това, но защо тогава така ме наранява? Каза ми, че не го е искал, че не предполагал, че това ще ме удари. Ала как така, щом обичаш трябва много да внимаваш за другия… Не знам, не знам… Нима все трябва да му прощавам? И днес, и утре, и винаги. Нима аз нямам достойнство? Какво всъщност тогава е любовта? Да обичаш другия унижавайки себе си?... О, не!... Не, не и не! Да се превърна в парцал, в нищо, да погубя до край самоуважението си, което съм градила през целия си живот? Да убия себе си заради него?... Добре, ще се сниша до дъното си, но ако той ме напусне? Да, всичко става, някоя ще му завърти главата, той ще си тръгне, а аз ще остана не само без него, не само без любовта си, а и без себе си… Не, този път няма да простя! Няма да простя!!!... Ще сложа край на всичко! Това не е живот. Друго очаквах от любовта. Друго, а не болка! Не болка след болка... Край!”

Непонятен студ внезапно грабна планетата. За секунди всичко с трясък замръзна, като от изненада ни един живот не успя да осъзнае, че умира. Цветовете увяхнаха, слънцето угасна, животът приключи. Планетата се превърна в огромна черна ледена топка, обикаляща край угаснала звезда из тупкащата Вселена в сърцето на непростилата.

Айзъмбърд Ръсел, астроном в обсерваторията в Скалистите планини, САЩ, с недоумение гледаше монитора и редящата се по него информация. От няколко денонощия той не бе спал от вълнение, че е открил планета с живот. От научно суеверие на никой нищо не бе съобщил, постоянно проверяваше и проверяваше чудната информация, докато снощи дори той, неверникът, напълно се убеди, че е направил епохално откритие. Полегна си за малко, за да си почине, предчуствайки изумлението, което ще предизвика на следващия ден, като хвърли бомба сред научната и световната общност. А днес вместо живот, на монитора се виждаше смърт. Звездата бе загаснала, а планетата се бе превърнала в огромна буца лед. „Но какво, какво е станало – бърбореше разчорления Ръсел – как е възможно това? Коя е тази сила, която можа така внезапно да загаси звезда и убие цял свят? Кое, кое погуби живота?!”
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Aurelia Felix » съб ное 22, 2014 11:13 pm

Матейко, имате истинска литературна дарба! И то голяма. Чета произведенията Ви бавно и с голямо удоволствие, силни са и въздействащи, изпълнени с християнски дух. Благодаря, че ги споделяте с нас!
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » нед ное 23, 2014 8:36 am

:))

В края на малко градче, в малка къщичка, живеели малки хорица. Мъж, жена и дъщеря. Мъжът метял и миел стълбищата на жилищните блокове в градчето, а жената и дъщерята работели в градския парк - по цял ден седели на пейка, оглеждали хората и си говорели за тях.
- Виж, виж го тоя ма! - смушквала с лакет майката дъщеря си - С очила. Професор трябва да е.
- Кой? Оня дето върви с ръцете отзад ли? Ми професор ще да е. Щом е с очила - казвала щерката и продължавала да чопли семки.
- Хубав човек! - въздъхвала майката и бръквала в джоба на избелялото си черно сако за още семки - И гледай как все в земята гледа. Сигурно мисли нещо.
- Ми те професорите все тъй мислят - осведомявала щерката майка си - Нали са професори. Те затуй им плащат.
- Ох, горкия! Все мисли. Хубав човек!
- Да, мамо. Хубав е.
И двете продължавали да чоплят семка след семка и да плюят в шепа шлюпичка след шлюпичка.
- Мамо, виждаш ли ги ония трите? Ей там ма, дето завиват по алеята.
- А, там ли. Видях ги мама. Май са пенсионерки. Говорят си нещо.
- Много са хубави! Виждаш ли тая в средата каква хубава блузка има?
- Да, мама. Сигурно сама си я плела. Браво! - радостно се усмихвала майката.
- Браво! - съгласявала се щерката и одобрително кимала.
От сутрин до вечер майката и дъщерята се възхищавали на всекиго в парка и към залез-слънце, препълнени с радост, се прибирали в малката къщичка. Сготвяли каквото дал Господ, подреждали масичката, мъжът се прибирал и всички сядали да вечерят.
- Днес като миех площадката пред апартамента на доктор Жеков, вратата му се отвори и той излезе. И като ме видя, знаете ли какво ми каза? - мъжът загадъчно изгледал жена си и дъщеря си.
- Какво ти каза доктора? - спряла да дъвче жената и с уважение се вгледала в мъжа си.
- Ами каза ми "Здрасти Манчо!" Не, не, тъй ми каза "Ооо, здрасти Манчо!" Зарадва ми се човека. Пък и името ми знае бе!
- Браво! - също се зарадвала жена му. Тя не напразно се гордееше с мъжът си - Културен човек. Хубави са хората. Друго каза ли ти?
- Каза ми я! - с умиление се усмихнал мъжът - Вика ми "Миеш ли, миеш ли?" Ми мия, викам му. Пък той "А тъй. Ай. " Пък аз се дръпнах, че да мине човека и му казах "Довиждане, господин докторе!"
- Хубав човек. Възпитан! - въздъхнала жена му - Че чак и името ти знае! Браво.
А дъщерята греела от щастие.
Така си живеели тримата хорица, докато една нощ, докато всички в градчето спели, нещо в небето изпукало, прехвръкнала звезда, замирисало на изгоряло и нещата се объркали. Пък кой знае, може и да не се объркали, може да са били повредени, а сега да се оправили. Но станало така, че телата и душите си разменили местата - телата влезли в душите, а душите обвили телата. Събудили се сутринта гражданите, обули чехлите и покашляйки влезли в баните си. Свършили това и онова, и погледнали в огледалата си. Всеки гражданин всяка сутрин се гледа в огледалото си за да не се забрави. Другиго може и да не погледне, може и да го забрави, но гражданинът затова е и гражданин, за да не забрави себе си. Та и тази сутрин гражданите се погледнали в огледалата си и извикали от ужас - всеки видял срещу себе си чудовище. Чудовищата били най-различни, но всички били така ужасно-страшни, че баните се напълнили с припаднали граждани. Събудил се и мъжът от малката къщичка в края на градчето. Обул си чехлите, поизкашлял се и влязъл в банята. Погледнал се в огледалото, но не за да не се забрави, а за да въздъхне както всяка сутрин "Ех, Манчо, Манчо!", ала отсреща нямало никакъв Манчо. От там го гледал красавец. Светлото му лице изпускало нежно сияние, а от очите му бликала такава любов, че на мъжът изведнъж му се приискало да се гмурне в тях. Все пак той се посъвзел, стиснал очи, постоял така, отворил ги, но отсреща пак го гледал красавеца.
- Огледалото се е повредило - казал си гласно мъжът за да добие кураж след тази аномалия. Излязъл от банята, облякъл се бързо, че закъснявал за работа и тъгнал.
Малко след това станали жена му и дъщеря му. Като се погледнали една друга, ахнали и от изненада седнали в леглата си.
- Дъще, това ти ли си ма? - след известно колебание попитала майката.
- Мамо, ами туй ти ли си ма? Въй, каква си красивааа!
- Ами ти! Хем си ти, хем не си. Леле, като на картинка си!
Майката и дъщерята прибягали бързо до банята, страхливо надникнали в огледалото и всяка видяла, че е с невиждана хубост. Много-много не се чудели, защото се чудят начетените хора, а те никак не били такива. Зарадвали се на неочаквания подарък, разцелували се, облекли се и отишли на тяхната пейка в парка. Ала цял ден не дошъл нито един мъж, нито една жена. Натъжили се майката и дъщерята. Нямало ги хубавите хора, нямало на кого да се радват. Вечерта мълчаливо се прибрали в къщи. Мълчалив се прибрал и мъжът. Седнали всички на масата и мълчали.
- Чудно - въздъхнал по едно време мъжът, като му било така тежко, че даже не можал да се зарадва на приказната хубост на жена си и щерка си - Днес никой не видях. Ни по стълбищата на блоковете, ни по улиците, пък даже и магазините са затворени. По едно време се загледах по прозорците на апартаментите и видях, че ту тук, ту там, някой бързо наднича навън и пак се скрива. Що тъй се изпокриха, не мога да разбера! Цял ден да няма на кой да се зарадваш! Лоша работа.
- Лоша работа. И в парка тъй беше- също скръбно въздъхнала жената.
- Лоша работа! - проплакала дъщерята.
Легнали си тримата без да вечерят и изморени от тъга по хората, заспали.
През нощта пак нещо изпукало в небето, прехвръкнала звезда, замирисало на изгоряло.
На сутринта огледалото в банята на малката къщичка отново показало предишните грозновати лица на тримата малки хорица. Те се зарадвали, предчуствайки, че всичко си е дошло на мястото...
- Мамо, мамо, виж го тоя! Ей тоя там, дебелия.
- Виждам го мама. Хубав човек!
- Да, мамо. Много, много е хубав!
- А ти виж, виж ония!
- Ау, какви са хубави!
- Да мама. Всички хора са много хубави!...
Потребителски аватар
Next
Потребител
Мнения: 2967
Регистриран на: чет мар 29, 2012 9:19 am

Re: Из Божия свят

Мнениеот Next » нед ное 23, 2014 11:58 am

-.- --- .-- . ---. . .-.. -- -. --- --. --- ..-. .- -. - .- ... - .. -.- .- ..--..

Остава да се намери спонсор за първата книга с разкази :)
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон ное 24, 2014 6:45 am

Next: Остава да се намери спонсор за първата книга с разкази :)

Матейко: Не.

Имало някога един пътешественик. Но той не бил като ония, които може да видите под и над път, и с които са пълни разни притчи, истории, романи или филми за джунглата. Не, той бил домашен пътешественик. Стоял си на стола, разтворил атласа на света, вглеждал се в него и пред вътрешните му очи се вдигала завесата на ежедневието, появявали се жарки пустини, мрачни тайги, коралови рифове, и той потеглял. И така пътешествал ли, пътешествал. Всъщност той бил най-големият пътешественик, защото вече имал зад гърба си стотици обиколки на света. Та този велик пътешественик, освен атлас, имал и жена. Докато си седял на стола, спускайки се по горното течение на Нил, жена му стояла пред него с ръце на кръста и го овиквала. Пътешественикът внимателно не я слушал, защото с присвити очи оглеждал брега на реката за човекоядци. Но веднъж, както винаги се случва, дошъл „един ден”. Един ден пътешественикът, както си седял на стола внимателно не слушащ жена си, чул повелителен глас: „Тръгвай! Към слънцето върви!”. Той бил смирен човек и се подчинил. Издебнал докато жена му с гръб към него белела картофи овиквайки го, станал, взел бял лист, нарисувал на него кръг, в кръга две големи очи, ченгелче и усмивка, забол листа с габърче за облегалката на стола и тръгнал. Ей така, без нищо тръгнал. Сутрин вървял на изток, после постепенно извивал към юг, а надвечер – към запад. Слънцето залязвало, той преспивал и сутрин отново потеглял към изгрева. Така ден след ден описвал дъга след дъга, като усмивка до усмивка. На деветата усмивка чул громолене. Вдигнал очи и пред него се разкрила толкова прекрасна гледка, че дори и в атласа му нямало като нея. Водопад. Ала какъв водопад! Не мога да построя с думи красотата му, защото думите са парченца, а тази красота била така цялостна и плътна, както е цялостен и плътен бисера. Само ще кажа, че пътешественикът дълго време стоял с жадно пиещи очи и забравил кой е и от къде е. Само едно не забравил – защо е, и то само защото все още не знаел отговора на този въпрос. Гледал пътешественикът, дивил се в захлас, а слънцето търпеливо и с разбиране стояло на небето без да залязва. Дали тази омая продължила часове, или дни, или месеци, не зная, защото слънцето отказало да следва календара. Но по едно време се сепнал. От някъде, от нищото, в него изплувал въпрос: „Ами аз? Аз къде съм сред тази красота?” Решил да провери. Измъкнал се от тялото си и само по душа се изкачил на една близка височинка. Погледнал пак към водопада и на фона на ажурната му дъга, се видял като мръсно петно. Гледката изведнъж станала така отвратителна, че той не издържал, свел глава, спуснал се бавно от височинката, влязъл в тялото си, закопчал се здраво в него, обърнал гръб на красотата, махнал така за сбогом и с безбрежна тъга в сърцето, си тръгнал. Едва сварил малко да се отдалечи, когато слънцето, от нещо ядосано и почервеняло, така бързо се скрило, та и славеите от изненада дълго мълчали. Пътешественикът седнал под една крива круша, облегнал гръб на ствола й и се замислил в непрогледната тъмнина. Пред очите му отново изгряла ослепителната красота на водопада, после пак видял своята черна грозота и дълбоко-дълбоко въздъхнал. Било така тихо, та не чул как до него се промъкнал един усмихнат въпрос. „Ами ако – прошепнал въпросът въпроса си в ухото му – ами ако не бе ти, дали щеше да я има тази красота? Ето, и сега водопадът е на мястото си, но той е само водопад, а не красота, защото няма кой да му се наслаждава. И дъгата му изчезна, защото слънцето залезе. А защо слънцето грееше през цялото време? Хайде помисли си, че и при други трябва да ходя.” И въпросът тихо се скрил в тъмнината. Седял пътешественикът под кривата круша, седял и мислел. По едно време все пак се решил и гласно се запитал: „Ами ако…” На изток небето колебливо примигнало. „Ами ако наистина…” Тиха светлина обагрила изтока. Запял славей. „Не, не! Чакайте, вижте! Ами то ако наистина пък…” Слънцето леко надникнало иззад хоризонта, един оранжев лъч докоснал краката на пътешественика и продължил към водопада, оставяйки след себе си ярка пътека…
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон ное 24, 2014 11:05 pm

А как искаше единственото й момче, единственото й дете, да се ожени за красива, стройна булка, която на стари години да свети из дома й, която да й бъде като дъщеря, а той се влюбил в Елена от Борсуковите, в куцата Елена, дето като върви и замята с дясната нога, а пък снагата й на всяка крачка – ту нагоре, ту надоле! „Ванчо, мама, свършиха ли се хубавите моми, бе мама, толкоз ли няма в наше село някоя с два крака, че отиде та се лепна на крак и нещо! Ми виж Гана! И крака си има, и ръце, и гърди, и… Като в дюкяна на Моше – всичко има!” Не, та не! – клати глава Ванчо, Елена искал. Сега, което си е право, право си е. Тя добре познаваше Борсуковите. Не са богати, ама и скъсани не са. Много работят, много са чисти и най-важното – кротки, добри хора са. И Елена е такава, от малка я знаеше. Ама тоз пусти крак! Само като си представеше и й прилошаваше. Ще излезат на гезме двамата, неин Ванчо и Елена, тя ще ги изпрати до портата и ще гледа отзад хубавкият си Ванчо, а до него как Елена замята десен крак и ту нагоре, ту надоле! Не! Сакън! Няма да позволи! Срам, не срам, в себе си тя взе да нарича Елена – чума. „Аз на таз чума момчето си не давам! Без мъж съм го отгледала, суров мамул съм яла, че за него хляб да има, по тютюневите ниви без кръст останах, че книжки да му взема, та човек да го направя! Не, на таз чума детето си не давам!” И прави, струва, развали работата. Ванчо се разсърди и спря да й говори, а Елена се затвори в къщи. Но ето че друга чума се зададе, война Балканска се отвори. Докато се усети, тя й взе момчето. А после колко рева, тръшка се, моли се, но писмо нямаше и нямаше. Другите майки получаваха сегиз-тогиз по писъмце, някои плачеха от радост, други почерняваха от болка, но все е вест, а от нейният Ванчо – нищо. През една нощ, когато навън диво фучеше виелица, тя не мигна, а до сутринта със сведена глава коленичи пред иконата на Дева Мария. На изгрев-слънце се изправи със светнало лице, облече палтото и излезе навън. Бе утихнало, грееше слънце и миришеше на пушек. По прекараните от талигите пъртини стигна до дома на Борсукови. Отвори й Елена. „Добрутро, Ленче! Аз…” „Зная. Заповядай.” В стаичката си Елена извади изпод възглавката връзка писма и тихо ги изчете от първото до последното. Не скри нищо. Майката попиваше думите на сина си като жива вода. И за битките чу, и за кишата, и за болестите, но най-вече чу и разбра за истинската любов на неин Ванчо към Елена. Накрая всяко писмо свършваше с молба Елена пак да пише как е майка му. „Винаги му пишех за теб как си, що си. Заръчала съм на мама всеки ден да те вижда.” Да, вярно че всеки ден странно как, но все се срещаха нейде с майка й. Стана, целуна Елена по челото, тихо изрече „Благодаря!” и си тръгна. След седмица Елена дойде в къщурката й с новото, още неразпечатано писмо от Ванчо. Изчетоха го, после пак, поплакаха си, порадваха се, поговориха си и едва се разделиха. И вече всеки ден тя стоеше до портичката и с надежда очакваше отгоре да се зададе Елена с писмо, да й донесе нейния Ванчо. Не обръщаше внимание на никой друг, жадуваше да види единственото, най-милото й куцукане! Чумата на войната се разрази и постепенно погълна целият свят. Месец след месец, година след година, писмо след писмо – ще оцелее ли момчето й, Боже няма ли да туриш край на тая мъка! „Грях голям имам пред Тебе, Господи! Въстанах срещу Твоята съдба, срещу онова, което бе определил за момчето ми – се упрекваше тя, седнала на пейчицата до портичката - Себе си гледах аз, себе си, и затова бях сляпа за онова, което синът ми съзря с очите на любовта, онова което Ти му даде да види в куцичкото Ленче. Но не изкупих ли греха си вече? Не намъчих ли се?...” „Тр-р-р!” Пред нея спря каруца. Вдигна очи и видя очите на Ванчо. Брадясал, с кърпен шинел и ухилен до уши. Синът й спусна крак от каруцата, с мъка прехвърли другия, взе си торбичката и закуцука към нея, замятайки с дясната нога, и на всяка крачка – ту нагоре, ту надоле… С радост даде съгласието си да се оженят. Вдигнаха скромна сватба и младоженците заживяха при нея. Колко много щастие се изсипа в старостта й! Елена й бе повече от дъщеря. Не само светеше из дома й, но и го топлеше с изумителната си добрина… Един пролетен ден, под аромата на разцъфналите акации, тя изпрати до портичката Ванчо и Елена и с умиление ги гледаше как вървят подръка надолу към чаршията. И двамата замятаха с дясната нога, и двамата - ту нагоре, ту надоле. „Ох на мама, как сте ми хубави! Ама лика-прилика сте си – един за друг сте родени!”
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » вт ное 25, 2014 10:47 pm

„Орехиии, орехи изкупувааам! Орехи, всякакви орехиии!...” – се провикваше циганин от бавно поскърцваща жигула в горния край на селото. Но тя нищо не чуваше. Седеше пред къщата, прегърбена, отпуснала ръце между коленете си, а на масата пред нея имаше тенджера с вода и плаващи обелени картофи. До краката й лежеше дребничкият Шарик. Трети ден вече бе на гости при майка си. Сама, без децата и мъжа. Дойде за да вземе решение, а на майка си каза, че е дошла хем да й погостува, хем да изтупа, изпере, да почисти къщата. Майка й отдавна бе вдовица и искрено се зарадва на дъщеря си, макар да разбра, че нещо не е наред, но не посмя да попита. Наистина при дъщеря й нещо не бе наред, даже нищо не бе наред. Преди година тя се влюби. Двайсет години бе вярна съпруга и изведнъж се взриви ослепителна, оглушителна любов, любов носеща я като перце из небеса от ласки и звезди-целувки. Любов, която със замах на магьосник издуха от нея насъбралата се горчилка от скучния, безпаричен и задушаващ я в сивотата си семеен живот, и я превърна в щастлива, да, в наистина щастлива, ведра, красива, истинска жена. А и той безумно я обичаше…. „Кожиии, кожи изкупувааам! Кожи, всякакви кожиии!....” – се провикваше циганин от друга жигула в цвят кармазъ в долния край на селото. Но тя нищо не чуваше. Да, и той много я обичаше. Ала също бе семеен. Деца, жена. Деца… Тя дълбоко въздъхна. Кой знае защо си спомни, как когато все още бе бременна с първото дете, една вечер изгасна тока и тя на свещ с нетърпение чакаше в квартирата мъжа си да се прибере от работа. И как като почука на вратата, тя с пъшкане отиде, отвори му и на светлината на свещта видя усмивката му и ореховата масичка, която бе купил с първата си заплата. Първата тяхна мебел. И как й се радваха!... После, пак кой знае защо, си спомни за пухкавата шапка от черна заешка кожа, която другият мъж й подари през зимата за именния й ден. Отдавна не бе получавала подаръци и тази топла шапка я разплака. В къщи излъга мъжа си, че шапката е подарък от колежките й, на което той само кимна и се задълбочи във вестника. Цяла зима не я сне от главата си. Вече се бе запролетило, но тя продължаваше да я носи, като се оправдаваше, че й е студено. Наистина без нея й бе ледено… Тя изведнъж се сепна, погледна към портичката, но майка й, която бе отишла за нещо до съседите, още я нямаше…. Вече освен душите им, пламтяха и телата, и само поради вродената и в двамата свенливост, все още не бяха сторили онова, след което вече щеше да е… Какво щеше да е? Без изход? Смъртен грях? Позор? Тя пак въздъхна дълбоко и отново ръцете увиснаха между коленете й. Като че ли на шега бяха започнали да си говорят какво би било, ако живееха заедно. След това неусетно тази шега се превърна в постоянна тема. Пътуваха заедно, работеха заедно, възпитаваха децата си /да, децата си!/, остаряваха заедно. Докато един ден той не я попита иска ли наистина да се оженят. „Да!” – веднага му отговори тя, като едва след час в блаженство изведнъж се сети, че тя вече е женена, и че има деца, че има дълг… Помоли го няколко дена да не й се обажда, каза на мъжа си, че трябва да помогне на майка си и че ще му остави децата, за да не пречат на основното почистване, при което той кимна и се задълбочи във вестника… „Орехиии, орехи изкупувааам!...”, „Кожиии, кожи изкупувааам!...” – все по наблизо се чуваха циганите. Тя се сепна, заслуша се и пак сведе глава. Още нищо не бе решила. Три дена пра, ми, тупа и мисли, три нощи се въртя в моминското си легло, но нищо категорично не можа да реши. „Господи! – прошепна тя – Господи, къде си? Всеки ден Те викам, защо Те няма? Ти виждаш и чуваш всичко, а мълчиш. Кой да ми помогне, ако не Ти? Кой? Нито от приятелка смея да взема съвет, а да не говоря за майка си. Това ще я убие! Господи, не виждаш ли, че се превърнах в парцал, че се разкъсвам между разума и сърцето? Защо ме мъчиш? Каква е тази любов, Боже?! Изпитание ли е? Награда ли е? Наказание ли е? Господи, моля Те, ако не с думи, моля Те, горещо Те моля!, поне с нещо ми подскажи, какво трябва да сторя? Кое е правилното? Та нали Ти си любовта, и точно за любовта си Те питам!” Сепна я някакво изтракване. Вдигна очи и видя пред прозореца на къщата, на циментовата площадка, нещо, което я накара широко да разтвори уста. Там се мъдреше ореховата масичка, а върху нея – заешката шапка. Дълго ги гледа с ококорени очи, като нещо в нея пулсирайки повтаряше: „Не може да бъде! Не може да бъде!...” Все пак се осмели, стана и отиде до масичката и шапката. Бавно докосна с пръст заешката кожа, да, истинска беше. Внимателно взе шапката и я подуши. Нейната е, на нейният парфюм ухаеше! Огледа масичката и видя резката, която малкият й син беше направил с ножче. Върна шапката върху масичката, отдръпна се на крачка и не знаеше какво да мисли, какво да прави. Тогава усети напрежение във въздуха. Шарик заскимтя и се сви на кълбо. Стана тихо. Напрежението нарастваше, а през чехлите усещаше как земята тръпне. Замириса на озон. Изведнъж стана нещо, което ни с думи може да се предаде, ни с мълчание. Масичката се извиси, шапката падна до нея и се размърда. Тя извика и отскочи още назад. Пред нея циментът изпращя и от него с неописуема бързина към небето се протегна орехово дърво. Земята вибрираше и тя не виждаше, но чувстваше как мощни корени се забиват дълбоко под краката й. С изсвистяване над къщата се разтвори пищна орехова корона. Дебел ствол закри прозореца. И пак стана тихо. Тя сведе поглед надолу по дървото и тогава видя върху попукания цимент, до ствола, едър черен заек. Той се бе свил и страхливо я гледаше с червени очи. „Ще припадна!” – си помисли олюлявайки се, но нещо я крепеше в съзнание. Шарик измъкна глава изпод опашката си и видя заека. Изръмжа и скочи. Заекът хукна, Шарик след него. Шмугнаха се в царевицата, после лаят се чу в съседния двор, а малко след това тя видя как по полето една шарена топка преследва друга черна, докато не се изгубиха в далечината. Тя в изнемога седна на стола и се загледа в огромният орех. Тогава усети как от него към нея невидимо, на нежни талази, се понесе мир, онзи мир, за който отдавна с попукани устни жадуваше душата й. Мирът я обгърна, тя жадно пое дъх от него, отпусна се и бавно се усмихна. Мирът се вливаше в нея, проникваше в сърцето й и изтикваше от там страстта. Обзе я тихо блаженство. Отпусна се още повече и преди да заспи успя да промълви: „Благодаря Ти! Разбрах. Благодаря.”… Изумена майка й гледаше дълбоко заспалата си дъщеря, равно дишаща и усмихната, отпуснала се на стол под незнайно откъде появило се огромно бухнало орехово дърво. „Господи, не може да бъде!!!” „Орехиии…” – викна циганинът пред портичката и така се усмихна, че блесна златния му зъб. Другият, с кожите, нещо не се чуваше.

Върни се в “литература, театрално и киноизкуство”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 2 госта