Из Божия свят

споделете вашите впечатления от интересни събития
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » ср ное 26, 2014 11:24 am

Ако бившата продавачка в селския магазин не бе подгонила бездомното куче Бездомчо и не бе се блъснала в залитащият от бира кмет, и не бе паднала, и не бе си счупила крака, и поради което най-сетне се пенсионира, не би се случила следната странна история. На нейно място назначиха младата и красива Еленка от съседното село. Еленка бе все една такава усмихнатичка, жизнерадостна, въпреки че мъжът й бе пияница, ревнивец и побойник. Тя приветливо заговаряше клиентите си, изслушваше болежките им и им подаваше хляб, който ставаше чудно вкусен. Откак започна работа селските старци някак си се поизправиха, дори двама-трима захвърлиха бастуните и с радост отиваха до магазина, като взеха да си позволяват да си купят и по биричка, само и само докато бавно я пиеха, да са по-близо до греещата Еленка. Единствено Стоил, мъж на средна възраст, като че ли не забеляза смяната на продавачките. Забързано влизаше в магазина, някак си съсредоточен в себе си изреждаше какво иска да вземе, без да вдигне поглед към Еленка прибираше в чантата покупките, плащаше и си тръгваше. Ден след ден Еленка все по-внимателно се вглеждаше в него, но Стоил продължаваше да е безразличен към нея и затворен в себе си. Постепенно Еленка се умълча. Веселието я напусна, с безпокойство се озърташе към витрината докато не видеше идващият Стоил, а след като той си тръгнеше, тя свеждаше красивата си глава и тъжно се умисляше за нещо си. Един ден, когато в магазина нямаше клиенти, Стоил отново влезе забързано, застана пред щанда, втренчи се в него и каза: „Два хляба”. Еленка го гледаше с широко разтворени очи и не го чу. Стоил попристъпи, вдигна поглед към нея и повтори: „Два хляба”. За първи път Еленка срещна тъмните му очи и без да се усети промълви: „Обичам те!” Настана дълбока тишина. Еленка изведнъж се усети, захлупи с ръка устата си и отстъпи крачка назад. А Стоил бавно сведе поглед, прегърби се, залитна и неуверено излезе от магазина. До в къщи вървя като в безсъзнание. Мълчаливо хвърли на учудената си жена празната чанта, без да се преоблече хвана брадвата и взе да цепи дърва. Все по-яростно и все по-яростно цепеше. На следващият ден той тихо каза на жена си тя да иде за покупки. И така цяла седмица. Една вечер, докато се хранеха, жена му рече: „Знаеш ли, нашата Еленка, магазинерката де, май нещо е болна горката. Отслабнала, пребледняла една такава, не говори. Пък каква веселичка беше. Сигурно мъжът й пак я бие.” Стоил замръзна. На следващият ден се избръсна, премени се и треперещ тръгна към магазина. Там с учудване видя събрано цялото село. „Ми ти не чу ли бе? – дръпна го бъбривата Кольовца – Снощи мъжът на Еленка я е заклал. Напил се като звяр, прибрал се и с брадвата чат-чат на парчета я направил. Горката Еленка – изви глас Кольовца – не случи на мъж, горкатаааа!” Нещо изпищя в ушите на Стоил и светът изчезна. Той се извърна и тръгна залитайки. Мина край къщата си, ускори крачка и продължи. Излезе накрай село, хвърли чантата, пресече черния път, навлезе в узрялата пшеница и оставяйки пътека от стъпкани хлебни класове, диво побягна из нея. Слънцето залязваше, когато полският влезе в селото с раздрънканата си жигула, на чиято задна седалка в безсъзнание лежеше Стоил. „Седя си аз на противопожарната кула – разправяше той на разтрепераната му жена – и по едно време гледам някакъв бяга из пшеницата. Ама тъй в кръг бяга. Бре, викам си, кво става тука? Скочих долу, отидох и гледам – ми той наш Стоил! Ама едва го познах. Един такъв страшен! Стоиле, викам му. А той си обикаля. Ама бяга да видиш! Пак му викам, не чува. По едно време се спря, вдигна очи и ръце нагоре, и припадна. Та тъй де, нося ти го.” Идва доктор, гледа го, слуша го, вдигна рамене и каза на жена му, че медицината е безсилна, че е преживял силен стрес и че трябва да почива. Жена му всеотдайно се грижеше за него и си поплакваше в другата стая. Вече бе разбрала как и защо мъжът й се поболя. Един ден, докато той бе в унес, тя придръпна стола до леглото му, седна и пак заплака. „Защо бе, Стоиле, защо бе? Не се ли грижех за теб, не ти ли готвих? Мръсен ли ходеше, неизгладен ли? Като писано яйце те гледах, че то иначе какво ще кажат хората. Какво ти липсваше, какво не съм ти дала? Пък ти… Ех, Стоиле, Стоиле…” След месец Стоил се надигна. Взе да излиза из двора, но нищо не му се похващаше, а само седеше под асмата и нещо си мислеше. Една нощ той тихо се измъкна от леглото, облече се, взе връзка събирани през годините ключове, излезе от къщата и отиде до тъмния магазин. Още първият ключ отвори вратата. Влезе, затвори след себе си и пипнешком се отправи към щанда. Застана там и зачака. Млечна светлина изпълни магазина и пред него, зад щанда, изплува смутено усмихнатата Еленка. Дълго се гледаха. През следващата нощ, Стоил отново влезе в магазина, Еленка дойде и пак с часове не откъсваха очи един от друг. И така цял месец. Една нощ Стоил се престраши и тихо промълви: „Обичам те!” Еленка се смути, после тихо се усмихна, обиколи щанда, хвана го за ръката, повдигна се на пръсти и го целуна. Магазинът се залюля. Ръка за ръка двамата отидоха до витрината и видяха как селото изчезва надолу. Магазинът мина през облаците и с едва чуто свистене се отправи към небето. По едно време полетът спря, Еленка отвори вратата и каза на Стоил: „Ела!” Двамата прекрачиха прага, стъпиха на Млечния път и тръгнаха… И сега, тези които виждат, ако нощем вдигнат очи към небето, ще забележат Стоил и Еленка как бавно вървят ръка за ръка из звездите. Ала ако бившата продавачка не бе подгонила Бездомчо, тази история не би се случила. Или… щях да си намеря друг повод за да си я измисля.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » чет ное 27, 2014 8:35 am

„Пуст да опустее тоз живот!” – проклинаше Гергина, докато завряна в лисича дупка, цялата земя здраво я стискаше в шепата си... Гергина израсна слабичка и дребничка, но поразително красива. Така красива, че когато мъж я видеше, той се препъваше, подпираше се на близкия дувар и загледан след нея забравяше за къде е тръгнал, какво има да върши и кой е. Родителите й видяха тая работа, разтревожиха се, засуетиха се и още като малка я задомиха за Михаил сарача. Тих, кротък, ала не издържа на красотата й и от ревност се пропи. Роди им се момиченце. Малко след това се пръкна и холера. Михаил умря. Че като й налетяха ония ми ти мъже! Чак от Варна с файтони идваха. За късмет умря и кмета. Ама от сифилис. Гергина пусна слух, че тя го е заразила, и че един банков чиновник също бере душа. Взеха я, изследваха я, нищо не откриха, но пък я оставиха на мира. Дъщеря й отрасна също изгарящо красива. Трябваше здрава ръка и Гергина пак се омъжи. За другоселец. За Данаил. Данаил камъни вадеше, мръсен ходеше, но пък бе душа широка и снага яка. Гергина го изкъпа, подстрига, обръсна, среса и му тури нови дрехи. Докато го поогледа се отвори войната. Взеха го и го убиха. Нямаше да го вземат и нямаше да го убият, но един офицер й бе хвърлил око и направи работата. Даже разправяха, че той гръмнал Данаил. Войната приключи, офицерът оживя, напи се и отиде в къщата на Гергина. Там се разрева, свлече се в краката й, призна си греха и викаше за прошка. Гергина взе дъщеря си и една бохча, прескочи офицера и отиде в друго село. Там я прибраха попа и попадията. Но дъщеря й така избухна с красотата си, че свещеникът я помоли или да напуснат селото, или да задоми дъщеря си зад граница. Познавал бил един румънски контрабандист, свестен човек и можел да ги събере. Гергина крещя, плака, чумосва цяла нощ в църквата и на сутринта даде съгласието си. Дойде румънецът, даде много злато и взе дъщеря й. Гергина си купи една схлупена къщичка, като всяка нощ срещу неделя пресичаше границата, отиваше на гости в дома на дъщерята и зетя, а на следващата нощ се прибираше. Ала през седмицата самотията така я притискаше, че тя веднъж не издържа, прокле живота и се закле пред отчето повече мъж да не пипне и дете да не роди. Отчето й се скара, че му идва за тез думи да я анатемоса, но знае че Бог много я обича и затова Той ще я стисне здраво в шепата си и няма да я разтвори докато не се откаже от клетвата си... „Пуст, пуст да опустее тоз живот!” – шепнеше Гергина и примираше от страх. Връщайки се от румънско налетя в мъглата на български патрул и добре, че беше таз лисича дупка, та се навря цяла в нея. Не толкова непоносимата лисича воня, колкото размазващото притискане на земята я караше за първи път да усети дъхът на смъртта. „Я, лисича дупка! Да гръмна ли в нея?” – чу Гергина, а в краката й взе да пари ада. Изведнъж се сети. „Боже! Мили мой Боже! Отричам се от клетвата си! Само ме спаси! Прости ми! Боже …” – шепнеше Гергина в дупката. „Недей гърмя! В таз мъгла много се чува.” – каза друг прегракнал от пушене глас и стъпките отминаха. С мъка Гергина се измъкна от земята и припадна. Бе вече пладне, когато се свести. Залитаща излезе на черния път. В ушите й гръмолеше и тя не чу конската каруца, която я застигна и спря до нея. „Ха добра стига! За къдя си?” – усмихнат черничък мустак под черничък калпак. Гергина пак припадна. Съвзе се завита с нова черга на легло с писани табли. Мустакът, но сега без калпакът, загрижено я гледаше. Ожениха се, роди им се момиченце, Гергина го кръстиха, което колкото растеше, толкова повече изумяваше с красотата си. Мъжът й, Танас Черняла, по цял ден свиреше на кавал, седнал на трикрако столче пред къщата. В ТКЗС-то не рачи да влезе. „Аз – думаше той, докато отриваше кавала в потурите си – с протестанти работа нямам! Ши ма карат те на Великден да работя! Хич биля!” И пак така засвирваше, като че ли в тях бе вечна сватба. Дъщеря им бе в първо отделение, когато даскал Колев докара целият клас до портичката на Черняла, строи децата в две редици като курдиса малката Гергина крачка пред всички, и по команда викнаха: „Хай-деЙ, бай Та-на-сеЙ, в те-кей-се-тоУ! Хай-деЙ …” Черняла изскочи от двора, изши един шамар на даскал Колев, изви му ухото и кресна: „Не мий за текейсето, ама що учиш щерка ми да ми вика бай Танас, бе кьорпе?” Докато даскалът клекнал се държеше за огненото ухо, Черняла измъкна кавала от пояса и засвири. Децата заиграха, хванаха се на хора, даскалът се ухили и го поведе около Черняла, като с едната ръка се държеше за ухото. Гергина излезе от двора, облегна се на плета и се загледа в игривата свирня. С нея и целият й живот се изви пред очите й. Тя се усмихна и заплака. Скочи живо, раздели хорото, хвана се до малката Гергина и така заигра, ама така заигра! „Ииихууу!”
Потребителски аватар
Aurelia Felix
Модератор
Мнения: 4097
Регистриран на: ср авг 12, 2009 8:47 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Aurelia Felix » чет ное 27, 2014 7:00 pm

Матейко, Вие осъзнавате, че дарбата Ви не е ваша заслуга, а Божий дар. Също така осъзнавате, че "комуто много е дадено, от него много ще се изисква", както и че "даром сте приели - даром давайте". В контекста на приетото и отдаденото даром не е лошо да обмислите идеята на Некст да издадете разказите си. Не за друго, а защото така ще достигнат до по-широк кръг читатели, а пък ако печалбата не Ви трябва или не я искате, има достатъчно места, където можете да я дарите.
Потребителски аватар
Next
Потребител
Мнения: 2967
Регистриран на: чет мар 29, 2012 9:19 am

Re: Из Божия свят

Мнениеот Next » чет ное 27, 2014 8:42 pm

С негово разрешение качвам разказите и на моя блог: http://muncho.log.bg/?rubric_id=5328
Да се знае, да се помни...
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » чет ное 27, 2014 8:46 pm

Да я беше търсил тази работа, да се беше молил за нея, нямаше как да я бъде. Цял живот бе мечтал да стане шофьор, камион да кара, да товари и разтоварва, ама къде ти, кой ще го вземе него глуповатия Мемиш. Иначе за проста работа все него търсеха, щото той си бе добряк, не придиряше много-много за пари и за пет лева от тъмно до тъмно можеше лозе да обръща. И тъй си живееше живота - по лозя, по градини, дворове, на полето, че и на морето се хващаше мрежи да кърпи. Сам-самичък си живееше и все някак успяваше да върже двата края. Що пък да не е доволен от живота? Амиии, доволен си беше Мемиш, всичко си имаше – и небе, и слънце, и поле, и две ръце за туй поле. Само да можеше поне малко да покара камион, ама мъничко поне! Даже книжка си беше изкарал, като все си я подновяваше и заедно с другите се смееше над себе си. Обаче веднъж, когато най-случайно минаваше с мотика на рамо край двора на местното РПК, някой му свирна: „Мемиш, ей Мемиш, я ела тука!” Мемиш послушно отиде до председателя на кооперацията. „Ти нали имаше книжка? За камион те питам. Ей за този камион.” Мемиш се извърна натам, накъдето му сочеше председателят и се влюби. До склада бе спряно малко, спретнато червено камионче, а цифрите на номера му бяха 0001. „Имаш ли бе, имаш ли те питам?” Мемиш унесено продума „Имам.” „А, добре. Ама в тебе ли е?” „В мене.” Мемиш винаги си носеше книжката и когато на обед си почиваше на някоя сянка, все си я разглеждаше. „Виж сега Мемиш, хвърли я таз мотика ей там, никой няма да ти я вземе, иди горе в счетоводството да ти обяснят кое как става, после се качваш на камиона и тръгваш по селата. Разтоварваш, товариш, разтоварваш, товариш… Горе ще ти обяснят. За един месец. Че шофьорът лошо се разболя, а пък селяните чакат хляба. Ай, отивай!” Като на сън Мемиш се качи в счетоводството, там му обясниха, после влезе в камиончето и се разплака. Поплака си той, поплака си, помилва волана, запали и бавно тръгна с камиончето, като че ли водеше любима под ръка… И тъй си заживяха двамата, Мемиш и камиончето, като семейство си заживяха. Даже нощем Мемиш не се разделяше с него - спеше в кабинката. А денем хвърчаха по прашните добруджански шосета, разтоварваха стока из селските магазинчета, товареха каси и пак хвърчаха. Добре работеха и председателят назначи Мемиш за постоянно на работа. Но не само стока, Мемиш и камиончета с радост превозваха и селяни, и багажи, и лекарства от града за старците. Не отказваха на никой, като даже веднъж превозиха и едно магаре до ветеринаря в града, че окуцяло бе горкото. Радваха му се бабите, забравени от деца и внуци, щото той все услуги им правеше, а пък като му се отвореше време, я на някоя лозенцето ще изреже, керемидите на курника ще оправи, стъкло за прозорчето ще й донесе и сложи – абе дар Божи бяха и Мемиш, и камиончето за тези запустели селца. Но не само дар, а и чудо бяха. Всяка вечер, когато Мемиш спираше умореното си камионче пред гаража на РПК, там го чакаше групичка хора. „Казах ли ви, поне 40 ще е.” „Дааа, бая добро е сторил днес нашия Мемиш – 42” „Вчера колко беше, че ме нямаше?” – питаше местния журналист. „39 беше. Ама вчера Мемиш се прибра по-рано, че председателя го извика за нещо.” „На пети миналия месец беше рекорда – 88. Браво на Мемиш!” Чудите се какви са тези числа ли? В началото всички се чудеха, даже и катаджиите нещо се бяха заяли с Мемиш, но постепенно всичко стана ясно. Или по-точно стана ясно, че ясно не може да стане. Номерът на камиончето, чиито цифри бяхо 0001, през целият ден, докато Мемиш вършеше добрини, се променяше нагоре – 0002, 0003 и т.н. до рекорда от 0088. А сутрин, като тръгваше на работа, той отново се връщаше на 0001. Когато бе открит този феномен, дойдоха учени, изследваха тенекията на номера, анализи някакви правиха, но нищо не разбраха. Даже, с разрешение на КАТ, сложиха друг номер, с други цифри, но когато сутринта Мемиш запали камиончето, групата брадати учени констатира, че номера веднага стана 0001. Предадоха се и нищо не написаха по въпроса, защото нищо не можаха да си обяснят. Та затова сега аз ви описвам този случай, че да се помни… Веднъж когато Мемиш се спускаше към ресторантчето на н.Калиакра, за да вземе някакви каси, най-случайно духна вятър и отвя пред камиончето шапчицата на мъничко момиченце. То се спусна за нея, Мемиш разбра, че няма време да спре, че вляво са група туристи и рязко отклони надясно. Докато камиончето летеше към морето, Мемиш се наведе и целуна кормилото… Когато кранът успя да извади смачканото камионче с трупа на Мемиш, дознателят учудено гледаше непокътнатия номер, на който бе изписано не онова, което му бе подадено като информация - там грееха четири деветки.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пет ное 28, 2014 10:44 am

Уж го бе решила, а сега колебливо пристъпваше пред хотела. За малко да влезе и да си наеме стая, но пред вратата се сети, че жената на рецепцията бе приятелка с нейна приятелка, а пък градът е малък и изобщо… Снощи мъжът й я би. Нещо заспориха и докато му поднасяше втора салата, той скочи и й зашлеви такъв шамар, че тя, както си е крехкичка, се олюля, а при следващият шамар падна. Той си седна, отпи, изръмжа, замези, а тя бавно се изправи и го погледна. Това го вбеси. Юмрук в гърдите и непознати, адски чужди ритници, докато се търкаляше и стискаше зъби за да не извика, че да не би да чуе детето. Цяла нощ лежа на канапето в хола, без да мигне и без мисъл да премине. Само от време на време някакъв бял кон я поглеждаше, но тя нямаше сила дори да се учуди… Опомни се от жуженето на пчела, търсеща цвета й. Тя махна с ръка и бавно тръгна по улицата, ей така – без цел… Краката, които страстно се вплитаха в нейните, я ритаха. Ръцете, нежно милващи лицето й, я биеха. Устните, устните, чиито целувки я покриваха с любов, грозно я ругаеха… Тя протегна ръка и я плъзна по витрината. После по стената, по оградата, по портичката, пак по оградата, по камиона, по вратата на аптеката, по витрината, по вратата на магазина, по витрината, по оградата, сви на ъгъла, защото не искаше да отделя ръката си, и пак по оградата, по витрината. … Песен. Душата й пресъхваше от жажда за песен. Отдавна, от малка не бе чувала песен… Събу си обувките и ги пусна в уличното кошче. И пак по оградата, по гаража, по каменния зид, по стената, по витрината на цветарския магазин, където изведнъж избухна спомен и тя се закова… Бе момиченце с плитчици, седнало до чешмата сред ливадата извън селото. Пуснатата от нея струя отскачаше от каменното корито и пръските напояваха тревата. Капките по нея блещукаха на слънцето в неизразими цветове, и момиченцето пляскаше с ръчички от удоволствие. Зад нея се чу тихо пръхтене. Извърна се и видя бял кон и водеща го за юздата крехка жена с венец на главата. „Здравей! Може ли да напоя кончето?” „Здлавей! Може, ама ще ми сгази шалените капчици.” „Да, наистина. Много са хубави! Ти ли ги направи?” „Ами да.” Жената седна до момиченцето и също се загледа в хилядите мигащи водни искрици. Белият кон сведе глава и се загледа в момиченцето. Жената сне венеца си и внимателно го намести на главицата й. „Благодаля!” „Искаш ли да ти попея?” „Ами да!” Песента, нейната песен, изящно си събу обувките, леко се плъзна по тревата и боса заигра. Танцуваше около чешмата, къпеше се във водните искрици и самата тя блещукаше на слънцето в безброй невиждани цветове. Пееше за себе си, за радостите, за многото чакащи я радости, ала всички с черни опашчици, и за страданията си обещаващи щастие. Танцувайки, песента се доближи до белия кон, грациозно го яхна и в галоп затихна към хоризонта… От цветарският магазин излезе момиченце с плитчици и с венец в ръчички. „Здлавей! Лелей, как съм поластнала! Наведи се!” Жената се наведе, момиченцето постави венеца на главата й, като от старание изплези езиче. „Тлъгвай! Той те чака.”… Мъжът й, с кисела физиономия, поправяше нещо в колата на паркинга пред блока, когато чу зад себе си чаткане на копита. С недоумение се извърна, но нямаше никой. Чаткането спря до него и той усети, че някой от високо го гледа. Погледът му бе познат. Да, снощи жена му така го погледна, след като се изправи от пода. От ужас мъжът тъй силно притисна гръб в колата, че вратата изпука. „Прощавам ти! – чу гласът на жена си – Детето го вземам с мен. Сбогом!” Почти в ушите му оглушително изцвили кон, чу се пак чаткане на копита, което се отдалечи към залеза и настъпи тишина. Неимоверна, ледена тишина.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пет ное 28, 2014 8:03 pm

“… скитах аз по път тъмен и плъзгав и Те търсих вън от мен, и не намирах Бога на сърцето ми, и стигах до морската дълбина и загубих вяра, и загубих надежда, че ще намеря истината.”…

- Аз тръгвам. Като се върна, искам да си научил урока. Ще те изпитам!
Момчето изчака, чу заключването на външната врата, измъкна изпод учебника сгънатата карта на света и взе да я разгръща…

Отдавна, отдавна, когато духът бе силен и обширен, а материята все още слаба и неразгърнала се, един мъж се влюби. Любовта му нежно зауха, земята вдъхна от нея и всичко що бе с корен, разпръсна аромати. Мъжът вдигна очи и погледна към отсрещния бряг. Там стоеше любовта му и подканващо се усмихваше. Той също се усмихна и тръгна към нея. Стъпи в плиткото поточе, но вместо да усети с босите си крака плоските камъчета, почувства, че е върху прохладна коприна. Отклони поглед от любовта, погледна в нозете си и видя, че стои върху водата. Учуден понечи да стъпи с другия крак на брега на любовта си, но брегът се отдръпна и кракът му отново стъпи върху вода. Нова крачка, нова отдръпване. Пак крачка, пак брегът избяга. Мъжът се спря, погледна към любовта си, която все така подканващо му се усмихваше. Той се ядоса и се разбърза. Отсрещният бряг също се разбърза и се отдръпна надалеч, поточето се превърна в широка река. Мъжът се затича по водата. Брегът с любовта му също се затича и скоро се превърна в едва видима чертица на хоризонта. Пред мъжът се простираше голямо езеро, чиято вода потъмня и се развълнува. Той много обичаше любовта си и много искаше да бъде с нея, затова приведе тяло напред и хукна с все сили по набразденото езеро. Тичаше, тичаше, тичаше, гледаше само във водата и тичаше. Спря се без дъх, опря ръце на колената си и дълго време стоя така, нямайки сили да вдигне глава. Когато успя да погледне напред – бряг нямаше. До хоризонта бе само вода. Зад него – също. Мъжът бе сам сред море без брегове. Повя хлад, слънцето се скри под водата. В онези времена хората все още не затваряха очи нощем, защото за да не забравят за смъртта, на тях им стигаше залеза. Стана тъмно и мъжът изморено тръгна напосоки. Силно обичаше и цяла нощ вървя, макар да не се виждаше никаква светлинка. Тогава забеляза зад себе си, че стъпките му оставят по водата губещи се в далечината светещи следи, които му показваха коя е грешната посока. Когато слънцето изгря, той отново не видя бряг. Вярата му се разклати и водата го погълна. Докато потъваше към дъното на отчаянието си, в него изгря ликът на любовта му и той викна в себе си към нея. Тогава морското дъно под него бързо се издигна и изнесе мъжът на повърхността. Това го изпълни с вяра, с надежда и той отново хукна към любовта си. Зад него остана остров… Много години бяга из безкрайната водна шир този мъж, хиляди пъти губеше вярата си, потъваше, но жаждата му за обич бе така силна, че тя побеждаваше гроба в дъното му и то пак и пак го издигаше, и той отново поемаше към хоризонта, оставяйки зад себе си архипелази, изкопчени от смъртта… И ето че една утрин, на изток, на фона на изгряващото слънце, той видя още по-светлата от него любов. Вече знаеше – с бавни крачки, без да сваля очи от любовта, без никакво съмнение в себе си, той се доближи, стъпи на брега и усмихнат застана пред нея. Тогава любовта пристъпи към него и го обгърна. Изведнъж се чу грохот и брегът, заедно с мъжа и любовта, бързо се заиздига към небето…

Момчето разтвори напълно картата, смъкна се от стола и постла света на пода. Легна върху него, сложи пръстче на Магелановия проток и…

… и на 28.11.1520г. пред очите на бившия паж на португалския крал се ширна невижданата досега от европеец безкрайна водна шир. Фернандо Магелан въздъхна облекчено и самодоволно – пътят към страната на подправките се отвори. В правото си на първооткривател той нарече новата водна шир Мирен /тих/ океан. Но океанът не го интересуваше, той бе тръгнал за да открие нов път към родината на подправките, ароматът на любовта, с които модерният свят подправяше гозбите си. Не го интересуваха и тези невиждано високи планини, които се издигаха към небето по брега на континента отдясно на борд… През една безвездна нощ помощник щурманът го събуди и разтревожен го помоли веднага да излезе на палубата. Там Магелан видя силуетите на целия екипаж, надвесени над единия борд. Разбута моряците и погледна – по черната вода ярко светеха човешки стъпки. Те идваха от запад и се губеха на изток. „Виждате ли, сеньор капитан – трескаво зашепна пом. щурманът – стъпките са в обратна на курса ни посока! По водата! О, Пресвета Богородице, помилуй ни нас грешните!... Моряците са разтревожени. Мрат от скорбут. Вече с месеци не виждаме земя. Говори се за бунт. Никак не е мирен този океан, сеньор. Да, да, за бунт се говори!” Магелан бавно се извърна и впи тъмните си очи в щурмана. „Сеньор капитан, водачо наш, нека се върнем! Това е знак от Дева Мария, от Бог е знак, сеньор капитан. Посоката ни е грешна, не е богоугодна. Капитане!” „Да се окове! – властно нареди Магелан – до края на плаването в окови!” Водачът на експедицията обърна гръб на светещите стъпки, както и на виковете за милост на пом. щурмана, прибра се в каютата, легна и заспа… На 27.04.1521г. Фернандо Магелан загина нелепо на малък филипински остров, без да успее да достигне до земята на ароматите.

Чу се щракване на ключ и момчето скочи. Бързо сгъна света, пъхна картата под учебника, седна, подпря лакти на масата, стисна с длани главата си и се превърна в най-примерното дете.
- Научи ли си урока?
- Не. Все още не.
- Е хайде де! Какво прави досега? Сигурно пак си пътешествал. А урока? Урока кога ще си научиш?
- Все някога. Малък съм още.
- Моля!... Философ. Гледай по-бързо да пораснеш, че знаеш ли какво те чака, ако в най-скоро време не си научил урока си!

… Момчето порасна, стана мъж и видя какво го чакаше. Любовта. На отсрещния бряг. Влюби се. Уханието вече бе само вътрешно. Тръгна към нея. Между тях ромолеше поточе. Той сведе очи към препятствието. И урокът започна…

От към далечното бъдеще се чу прошумоляване на разтваряща се карта. Материята продължаваше да се разгръща…
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » съб ное 29, 2014 12:53 am

Огромно поле, две селца, черен път между тях, а на него магаре с каручка, а в каручката дядо и внуче. Рано е, слънцето тъкмо изгрява и момченцето тръпне от сутрешния хлад. Каручката, потропвайки приглушено в кадифения прах, навлезе между два царевични блока. Изведнъж тъмнозелени стъбла се изправиха край пътя, а навътре в тях мрак и някакви страшни работи. Момченцето стана от чувала със сено и го премести по-напред, до гърба на дядо си. Нямаше как в мрачната царевица да не се крие нещо много опасно! Детето погледна из зад дядовия си гръб магарето. И то, като че ли усещаше опасност, защото непрестанно шаваше с уши – ту наляво, ту надясно. Б-р-р-р! „Дядо, дядо, ти нали си силен?” „Кво каиш? Пиша ли ти се? Т-р-р-р!” Магарето послушно спря. „Не бе, дядо! Карай, карай! Дий, Гошко!” Магарето въздъхна и тръгна. „Питах те силен ли си, уф че си?” „Дали съм силен ли? Ми силен съм, щом още на баба ти не й се давам.” Каква ти баба, тук е толкова страшно, а той за баба му говори! „Ти що питаш?” „Ми тъй… Дядо, ако ей сега от царевицата излезе разбойник, ама ей така, ако на ужким излезе, ти можеш ли да го победиш?” „Разбойник ли? В царевицата? Абе Ване, теб да не те е страх, дядовото?” „Ъ, кой, мене ли? Хич не ме е страх, ами тъй – питам си.” „Тъй, тъй, питаш си. Да знаеш от дядо си, когато нещо те плаши, запей. Я ми изпей някоя песен от предучилищната!” Момченцето се изправи, прегърна отзад през врата дядо си и силно викна: „С червените ботууушки потропва Дядо Мраз…” Магарето уплашено скочи встрани. „ Т-р-р-р! Твойта … Чакай, чакай бе, спри! Ване, спри бе дядовото! А така. Какъв ти Дядо Мраз по жътва! Магарето, дето е магаре, и то се бунтува. Я дай друга!” Момченцето пусна дядо си, запаса хубаво ризката о гащите, простря ръце напред и нагоре, наклони глава и пак викна: „Мила моя мааамо …” Магарето плавно потегли с вперени назад уши. Детето се хвана с една ръка за дядо си, с другата ръкомахаше, и затворило очи артистично извика цялата песен. Когато свърши и отвори очи, видя, че мрачната царевица вече я нямаше. Магарето кротко дърпаше каручката между златни стърнища, слънцето се бе издигнало и приятно припичаше. Миришеше на топъл хляб. Дядо му, дълбоко умислен, бе превел глава. „Дядо, дядо!” – бутна го по гърба момченцето. Дядо му се сепна и изтри нещо от лицето си. „Кажи, дядовото.” „Аз знам още много! Искаш ли?” Дядо му мълчеше. Момченцето се загледа в един бягащ из стърнището заек. „Ване, помниш ли баба ти Мария? Моята майка.” „Помня, я дядо.” Момченцето прекрачи дъската, на която бе седнал дядо му, и се намести до него. И дядото, и внучето, и магарето, се смълчаха. Помнеше я, как да не я помнеше. Тогава бе само на три годинки, но добре си спомняше, как много старата баба Мария, всеки път като го видеше, му подаряваше бонбон, като го вадеше изпод дюшека, на който по цял ден лежеше и охкаше. И после как в един студен и дъждовен ден, му казаха тихо да влезе в една стая, където видя мълчащи и строги хора, а на една маса имаше сандък, в който то успя да види само цветя и върха на пламъче. Баща му го вдигна и тогава съзря баба си Мария да спи в сандъка. След това му казаха да стои с другите деца в къщата, а те взеха сандъка с баба му и го изкараха на калната улица. Малкото момченце ги последва отдалеч и видя как занесоха баба му до близкото гробище, пуснаха я в една дупка и взеха да хвърлят с шепи пръст отгоре й, а после я заровиха с лопати и я оставиха там заровена, а те се прибраха и ядоха, а то не искаше да яде и не искаше и дума да каже на майка си и баща си, дето заровиха баба му и избяга при овцете. Сега е голямо момче и знае, че така се прави с умрелите хора, и че всички ще умрат. Даже и дядо му ще умре, и него ще го заровят. Момченцето изви лице нагоре към дядовото лице и видя, как една блеснала на слънцето капка капна от боцкащата му брада. „Дядо, плачеш ли?” „А? Не, не дядовото… Искаш ли да те кача на магарета?” „Искам! Искам!” – скочи момченцето и забрави за всичко друго. Дядо му спря каручката, тежко слезе на земята, взе неспиращото да подскача момченце и го сложи върху напеченото от слънцето магаре. „Хвани се за хамута и карай Гошко!” Момченцето легна напред, извърна се, видя че дядо му вече се е качил, ръгна с пети Гошко: „Айдеее, дий! Напреееед!... Нас червеееното знаме роди ни…” Виделият през живота си какво ли не Гошко, послушно потегли, насочил уши към момченцето в очакване на команди… Един замислен дядо в жълт сандък на колела, едно магаре и яхнало го момченце, черен път в златна равнина. И едно издигащо се и все по-силно напичащо слънце.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » нед ное 30, 2014 9:30 am

Легнах си в „голямата стая” скапан от селския труд и на мига заспах. През нощта нещо познато ме събуди. С отворени в непрогледната тъмнина очи се заслушах, но нищо. Лежах така и тъкмо очите ми започнаха да се затварят, когато чух: „Крррррр…, крррррр…, крррррр…”. Дървоядът. В един от краката на масата, от как се помня, имаше дървояд. Поради дълбоката селска тишина стърженето му силно ечеше. Това ме разсъни. Светнах крушката, облегнах се на възглавницата и се загледах в масата…
Мъничък съм и както всяко лято нашите ме бяха заточили на село. Днес се очертаваше интересен ден. Вуйчо Даньо – „хаймана с хаймана!” – както го наричаше дядо, щеше да дойде на село с гаджето си от София и с родителите й, за да се запознаят с баба и дядо. Искал да се жени. „Ще му дам аз едно женене на туй нашто говедо! За това ли го пратих в София! За това ли?” – викаше дядо на магарето, което с наострени уши внимателно наблюдаваше карирания лист в ръката му. „И за парите да му кажеш! – наливаше масло в огъня баба, докато пъхаше в жарката соба огромна тава с агнешко – Дето му ги прати уж за балтон, пък той по ристоранти ги дал. Нали наша Куна го видяла, коги оди у Софията. У най-голямата зима го видяла гол като пушка и само по транзистор! Баща си му, няма да му мълчиш!”. Дядо се разгорещи: „Кой, аз ли да му мълча? Аз ли?! Море, като взема копривата, че като го зажуля по скъсаният му задник, че като… Дай тука бе! Чууумата да те тръшне дано, дай тука!”. Магарето с неохота разтвори уста и дядо измъкна от там олигавена хартиена топка. Отри я в новия панталон, огледа се дали баба не го видя, разтвори топката и пак се зачете във вуйчовото писмо. „Чуй ма, чуй!: „… и както Любка, така и родителите й, са хора столичани. Да не вземете да говорите пред тях за патки, кокошки и други селянии!...”. „Убих го! Ей на, убих го! Параскево, изхвърли кюфтетата и бягай за тамян! Той мене да ме нарича селянин! Мене, дето три години служих като артелчик в Букурещ! В Букурещ!!!” Докато аз дежурях до портичката, дядо още дълго се пеняви ту пред прасето, ту на козата с ярето, ту на мисирките, които гръмогласно го поддържаха. „Идат! – викнах аз – Софиянци идат!”. „Въх! – изскочи баба от къщи – Въх, Йордане, идат!”. Дядо се показа плахо иззад къщата. „Копчалъка! Копчалъка си закопчей!” – му викна баба и трескаво си заоправя забрадката... В „голямата стая”, на масата с дървояда, дядо, огрян от изумителната и същевременно миловидна красота на Любка, въодушевено разказваше на софиянци за агнето в чиниите. Как се родило на връх Нова година, как докато стигне до кошарата си загубил ватенката в преспите, а на връщане си загубил и калпака, и ботушите и…, с една дума се прибрал само по ичове. „Страшна зима беше! Вий в София, свате, с какви зими разполагате?” – усука го по градски дядо. „Ааа, ние сме на парно – отговори сватята, защото сватът бе човек мълчалив и само се усмихваше – пък и Данчо, много способен син имате да знаеш, хууубаво опуши прозорците и вратите и от никъде не духаше.” Дядо цъфна. Баба сърдито го изгледа и стана да сервира допълнително на сватът. Вуйна /все пак Любка после ми стана вуйна/ румена от срам, не смееше да вдигне очи. Вуйчо се поизкашля и взе нещата в свои ръце: „Та като разправяш, тате, за овце и кошари – той многозначително изгледа дядо – се сетих, че руснаците са измислили нов вид оръжие. С него могат унищожи цяла армия за има-няма пет минути московско време.” Знаех си, че моят вуйчо много знае и много може. Миналото лято ми показа как може да запали къщата само с парче от буркан. Страшен е! „Не думай! – дядо бе страстен русофил – И как го правят?”. Вуйчо бавно подреди вилицата до чинията и внимателно заоглежда създалата се конфигурация. Тежестта на очакването така нарасна, та и баба тихо приседна. „С лазер!” – изведнъж отсече вуйчо. И пак тишина. „Туй като какво е?” – неспокойно се разшава дядо. „Лазерът ли? Лазерът е един много силен лъч. Където удари всичко става на пара. Изпарява танкове, кораби, самолети, абе всичко. Ей на, китайците оня ден влезли с армията си в Съюза, и руснаците - шуфффффф и я изпарили! Пет милиона китайци станали на облачета. Сега са без армия.”. „Айде бе! – радостно възкликна дядо – Ми що нищо не пише у вестника?” „Щото това е военна тайна! – снижи глас вуйчо – На мен под секрет ми го каза Серьожа, от съветското посолство. Затова каквото ви казах, нека тук да си остане!”. „Е, има си хас! – закле се дядо – Параскево, ти чу ли! Да не вземеш утре да се раздрънкаш на Тева! Туй са сериозни неща!”. Баба се засегна, понечи нещо да отвърне, но тя бе благоразумна жена и само му каза, че пак се е окапал. „Ей, много знае ваш Данчо! – възкликна сватята – Веднага се личи, че е от интелигентно семейство!”. Тя ръгна сватът, който усмихнат усилено закима. А дядо направо си прецъфтя!... През нощта дълго лежах ококорен на леглото в голямата стая. Вече твърдо бях решил, че като порасна е по-добре вместо Робинзон Крузо да стана руснак с лазерно оръжие. И шуфффффф насам, шуфффффф натам – всички фашисти на пара. „Крррррр…, крррррр…, крррррр…” – заскърца дървоядът.
През годините още много веселби минаха през тази маса. Още много червено вино разля на нея дядо, още много пълни чинии сервира на нея баба. После се заредиха внуци и внучки. Коритцето на масата, в него даден за отглеждане бебешок, баба го къпе с възлестите си ръце, а дядо чинно подава я шампоанче, я хавлийка. А още по-после масата опустя. Само пликове и шишенца с прахчета и хапчета, дълги рецепти и дървоядът нощем…
На масата ковчег. В ковчега – дядо. На нощното бдение в „голямата стая” бях останал сам. От кухничката приглушено се чуваха жените, които приготвяха това-онова за утрешното погребение. Като сянка приведено влезе баба, отиде до ковчега, постоя загледана с премрежени очи в затворените очи на дядо, помилва го по лицето и тихо излезе. Вече нищо не бе същото. Този свят се разпадаше… „Крррррр…, крррррр…, крррррр…” – същият звук.
На следващата година, на същата дата, на масата бе баба. В ковчег. И пак дървоядът.
… Тръснах глава. Навън се зазоряваше. Дървоядът притихна. Имам още малко време да поспя, че после работа ме чака. Изгасих крушката. Повъртях се, повъртях се и заспах… Намирам се в град бъкан с хора. Едни ядат и пият, други нещо работят, трети се любят, четвърти се бият, пети кроят планове, шести…, седми… и т.н. Изведнъж се случи нещо! Случи се нещо за първи и за последен път. В миг всички стени изчезнаха, всеки видя всекиго и всеки усети Краят. Всичко се обезсмисли. Пълна безпомощност превзе сърцата. „Край!!! Дотук беше!” – мълвяха устата. Внезапно небето изчезна. Огнени езици, в невиждани досега ослепителни цветове, лумнаха от Безкрая към земята. Със зашеметяваща сила от разтворилата се бездна гръмна нечувана, невъзможна музика. Тържествена, страшна и така разтърсваща земята, че от нея излязоха милиарди и милиарди живи хора, умрели през цялото, вече несъществуващо време. Сред този океан от народ видях дядо и баба. Но те бяха някак си чужди и покъртително вглъбени. Екнаха тръби. Така екнаха, че безбройното множество хора се сниши и се просна на земята. Изумителна светлина заля и потопи всичко и всички. Единственият Идваше… Стреснах се, събудих се. Вече бе светло. От клонче на черешката пред широко отвореният прозорец, като пеленаче гугукаше новият ден.
Матейко
Потребител
Мнения: 34
Регистриран на: нед ное 16, 2014 11:37 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот Матейко » пон дек 01, 2014 9:52 am

Хилава кобилка изморено дърпаше в нощта каруца с мъж, жена с пеленаче, черги и бохчи. Препускащи на север облаци ту затулваха бледата луна, ту за малко я откриваха. Нейде отляво, зад храсталаците, е Тунджа, от дясно, пак зад храсталаци, е пътят, но той бе осеян със смърт. Дори и тук, край реката, понякога срещаха преобърнати каруци, а край тях, сред разхвърляния багаж, изклани цели семейства. Вледенени от ужас тихо заобикаляха черните локви кръв и в гробно мълчание продължаваха към България. Тя вече бе наблизо. Пеленачето кротуваше притиснато в пазвата на майка си, а мъжът – цял вир-вода, снишен от ужас, внимателно насочваше кротката кобилка между храстите. Изведнъж пеленачето заплака. Мъжът се стресна, още повече се сниши, изви глава назад и изсъска към жена си: „Тихо! Устата, Желязке, устата му запуши! Ще чуят турците, всички ни ще изколят!” Желязка трескаво оголи гръд и притисна в нея детето. Но то отблъскваше гръдта с ръчички и извило назад главица, силно запищя. Като че ли от уплах и облаците се спряха. Челюстите на мъжа се издуха, дръпна поводите, кобилката замръзна на място, извърна се и здраво стисна с шепа лицето на бебето. То млъкна. „Ще го удушиш!” – прошепна Желязка и задърпа пеленачето. „Ако не млъкне, ще го удуша! – съскаше мъжът – Друго дете ще ти направя. Какво искаш, да изгинем всички заради туй ли!” Той бавно разтвори шепата си. Бебето мълчеше. Мъжът леко подръпна поводите и кобилката с мъка потегли. Но след малко пеленачето викна така пронизително, че мъжът подскочи. Рязко се извърна, и преди Желязка да се усети, сграбчи бебето и го захвърли в храсталаците. Желязка ахна и понечи да скочи от каруцата, но мъжът й здраво я стисна за рамото и я събори по гръб. „Стой тука!!! Стой тука, че да не извадя ножа!” – изръмжа с невиждано свирепо блеснал поглед. Жената се сви на кравай и сподавено захленчи. Каруцата бавно търкаляше колелетата си към България. Отзад Желязка трескаво нещо зашепна. Мъжът се заслуша и дочу молитви. „Да се моли! Като че ли има кой да я чуе.” Внимателно се огледа на слабата лунна светлина. „Близо сме. Най-много час и сме свободни”. Ала внезапно стана тъмно. Той вдигна глава и видя, че луната се бе скрила. Все пак привикналите му с мрака очи успяваха да поддържат спасителната посока. Но тъмнината все повече се сгъстяваше, докато не стана така черно, че не виждаше дори ръцете си. Дръпна поводите и спря. Непрогледен мрак като в пещера. И също така тихо. Мъжът потръпна. „Желязке! Желязке!” – изплашено се извърна. Мълчание. Протегна назад ръка и напипа свитото тяло на жена си. Поуспокои се, но не можеше да разбере откъде дойде този мрак. Изведнъж отзад изшумоля, и той чу как жена му скочи от каруцата. „Къде? Ще се изгубиш!” Назад в тъмнината се отдалечиха бързи стъпки. И пак настъпи бездънна тишина. Мъжът стоеше объркан. Не се различаваше къде е небето, къде е земята, къде е напред, къде е назад. Като че ли светът бе изчезнал и той съвсем сам седеше в каруца сред непрогледен безкрай. Потръпна от връхлетялото го мощно чувство за изоставеност, безпомощно се преви. И тогава чернилката се поотдръпна, лека млечна светлина извади кобилката из мрака. Мъжът вдигна очи, но луната я нямаше. Светлината се усили и той разбра, че тя идва отзад. Стреснат се обърна и видя жена си, сгушила в гърдите си пеленачето, уверена, изправена, като че ли бе на двора си, да върви към каруцата. Но не това го изуми. Светлината, ярката като слънце светлина, струеше от тях! Мъжът бавно разтвори уста и тъй си стоеше, докато Желязка спокойно се качи на каруцата. „Тръгвай!” – каза властно тя, без да шепне. Слънцето бе до него, но не го заслепяваше. Мъжът погледна край жена си и видя, че назад всичко бе огрято до хоризонта. Обърна се напред и видя близката Сакар-планина, така както би я видял по пладне. „Боже, загинахме!” – викна мъжът, хвърли юздата, скочи от каруцата и побягна. Но изведнъж притъмня. Изненадано спря, обърна се и едва-едва различи контурите на каруцата. Отстъпи още крачка заднешком и непрогледният мрак я глътна. Отново, както преди това, нищо не се виждаше и той пак затрепери от връхлетелият го ужас. Внимателно, за да не сгреши посоката, пристъпи напред. Каруцата се открои. Доближавайки се към нея, видя как Желязка и пеленачето все по-ярко грееха, докато настъпи ден. Мъжът се хвана за канатата и изумено попита: „Какво става?!” „Нищо – усмихна се Желязка – Не се тревожи, Бог е в мен!” Мъжът внимателно се вгледа в спокойните й весели очи, после отмести поглед към искрящото й от светлина лице, светещите й дрехи, лумналото, като майски изгрев пеленаче, което кротко сучеше светлина от слънчева гръд. „Господи!” – изпъшка мъжът и тогава усети как чудно спокойствие се влива в сърцето му. Оживи се, и учудвайки се сам на себе си чак се усмихна, скочи пъргаво в каруцата и прав, силно, като сватбарин викна: „Дий! Дий, към Майка България!”… В пограничното българско село все още бе тъмно, но ранобудните селяни вече палеха свещи за да посрещнат на крак поредният ден от поредната война. Изведнъж в малките прозорчета грейна буйна светлина. Тя обля иконките, стените, долапите. Селяните учудени наизлязоха от къщята. И тогава видяха, че там долу, на мегдана, като че ли бе самото слънце. Изумени, те заслизаха по уличките. Когато от всички посоки вкупом се доближиха, пред тях се разкри дивна гледка. Сред мегдана бе спряла каруца с впрегната и навела от умора глава кобилка. А в каруцата, сред мъж, черги и бохчи, седеше и кротко се усмихваше млада жена с пеленаче на гърди. Жената и детенцето ярко огряваха хората в кръпки, селото, околните баири, планината, та дори и небето, по което вече последният облак трескаво се изнизваше на север. Дълго време селяните онемели гледаха това чудо. По едно време някой се сепна и силно викна: „Камбаните! Бягайте да биете камбаните! Камбаните бийте! Не сме забравени! Не сме забравени!!!”
Потребителски аватар
zolina
Потребител
Мнения: 26
Регистриран на: съб апр 25, 2015 10:05 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот zolina » пон май 04, 2015 11:18 am

Матейко не е от онези пишещи творци заразени със суетата за тщеславие и популярност. Радвам се да прочета споделеното и тук.
Потребителски аватар
zolina
Потребител
Мнения: 26
Регистриран на: съб апр 25, 2015 10:05 pm

Re: Из Божия свят

Мнениеот zolina » чет юни 18, 2015 11:24 am

"Днес, рано сутринта, слязох до брега на граничната река. Бе така студено, че по двата й бряга имаше замръзнали сълзи. Спрях се до вековно дърво. Запалих цигара и се загледах в изпоранената му коруба. После погледнах към турския бряг. Там също вековно дърво. И двете дървета бяха наклонени едно към друго, ала едва във високите си върхове, в новите си клонки, те се докосваха. Разделяше ги буйна река, подяждаща корените им, разделяше ги граница между две държави, между две религии, между два свята, ала там високо, след векове, небето ги срещна... Запалих нова цигара."

Съб Ное 30, 2013 23:32

Върни се в “литература, театрално и киноизкуство”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 1 гост