съвременна християнска апологетика

два пътя; колко истини?
Valentin Velchev
Потребител
Мнения: 53
Регистриран на: вт ное 20, 2007 4:17 pm

Мнениеот Valentin Velchev » пет май 16, 2008 3:24 pm

voin_na_svetlinata
Потребител
Мнения: 39
Регистриран на: вт апр 29, 2008 10:05 am

Мнениеот voin_na_svetlinata » пет май 16, 2008 4:09 pm

sandi
Потребител
Мнения: 1174
Регистриран на: вт мар 06, 2007 6:31 pm

Мнениеот sandi » нед май 18, 2008 6:30 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » чет май 22, 2008 10:30 am

6. Самосвидетелстващият авторитет на Бога - 3

От факта, че Бог е върховният Създател на небето и земята, от факта, че светът и историята са само това, което Неговият план постановява, от факта, че човекът е създание по Божия образ, трябва да заключим, че всяко познание, което човекът притежава, е получено от Бога, Който е начало на всяка истина и самият Той е първоначалната Истина. Нашето познание е отражение, възприемателно пресъздаване на първоначалното, абсолютно, съзидателно познание в Божия ум. Трябва да мислим Божиите мисли след Бога – както заявява първата точка по-горе. Когато човек подтиска истината относно Бога, тогава неизбежно неговото мислене и тълкувателни действия ще бъдат насочени към заблуда и глупост (точка 2). В не може да има средно положение; човек или съзнателно започва с Бога в своите мисли, или не започва с Бога (точка 3). Следователно вярващите, които се опитват да поставят такава средна позиция, трябва или да загубят своята здрава основа, или в крайна сметка да работят от основата на невярващия (която въобще не е основа) – както е показано в точка 4. Самото естество на това какво означава да бъде, да ставаме и да живеем като християни, достатъчно показва, че вярващият трябва да приема истината на Божието Слово като първоначална презумпция и да се откаже от всякакви грешни претенции за самодостатъчност или неутралност (точка 5). Така човек бива изправен пред очевидния избор или да живее под Божията власт, или да не живее под нея (точка 6). Следователно, размишленията върху разграничението Създател/създание (с което започна този абзац) не могат да не ни доведат до заключението (точка 7), че гласът на Създателя е глас на абсолютна, неоспорима власт; Неговото Слово трябва да бъде стандартът, по който съдим всичко, и началната точка на нашето мислене. Това е неизбежното учение на Писанието (от което са извлечени горните точки).

Хората трябва да забележим, че когато Исус поучаваше, Той поучаваше със самосвидетелстващ авторитет, а не като някой, чиито мнения трябва да бъдат подкрепени с авторитета на други съображения или други хора (Мат. 7:29). Следователно никой човек няма властта да поставя под съмнение словото на Христос. Ако човекът не приеме и не послуша думите на Христос, тогава той не само е глупак, който изгражда живота си върху гибелен пясък (Мат. 7:26-27), но и ще бъде съден от същите тези думи на власт (Йоан 12:48-50). Божието Слово има върховен авторитет. “Горко на онзи, който се препира със Създателя си!” (Ис. 45:9).

Стандартът, по който отсъждаме всички учения, трябва да бъде това Слово на авторитет от Бога (1 Йоан 4:11; Вт. 13:1-4): “При закона и при свидетелството! Ако не говорят според това слово, наистина няма зазоряване за тях” (Ис. 8:20). Ако откажете да се покорите презумптивно на Божието самосвидетелстващо, авторитетно Слово, тогава ще бъдете “раздвоен ум” и нестабилен във всичките си пътища, блъскан и тласкан от вятъра (Яков 1:5-8). Вместо да бъдете воден от “Вятъра” на Божия Дух, вие ще бъдете носен от всеки вятър на учение през измамата на хуманистичното мислене и хитростта на заблудата (Еф. 4:13-14). Следователно, ние трябва непоклатимо да се държим за изповедта на нашата християнска надежда (Евр. 10:23). Чуйте Божиите думи: “Аз Господ говоря правда, възвестявам правота” (Ис. 45:19). От самото начало Неговото Слово трябва да бъде смятано за авторитетно вярно; човек не трябва да се колебае в това отношение. Божията истинност е върховният стандарт за нашите мисли: “Бог нека бъде признат за верен, а всеки човек лъжлив!” (Рим. 3:4).

Словото на Господа е себесвидетелстващо истинно и авторитетно. То е критерият, който трябва да използваме за съдене на всяко друго слово. Следователно, Божието Слово е неуязвимо. То трябва да бъде здравата скална основа на нашето мислене и живот (Мат. 7:24-25). То е нашата презумптивна начална точка. Всяка наша логика трябва да бъде подчинена на Божието Слово, защото никой човек не е положение да отговаря срещу него (Рим. 9:20), и всеки, който спори с Бога, накрая ще се окаже без отговор (Йов 40:1-5). Това, което управлява нашите мисли, не трябва да бъдат променливите човешки мнения, а себесвидетелстващото, авторитетно, върховно истинно слово от Бога, защото “можеш ли да гърмиш с глас като Него?” (Йов 40:9).
Последна промяна от aktex на чет сеп 11, 2008 2:30 pm, променено общо 2 пъти.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » съб май 24, 2008 12:03 pm

7. Условията необходими за апологетичната задача - Три аргумента против презумптивизма - 1

Божието Слово е основополагащо за всяко познание. То има абсолютен епистемичен авторитет и е необходимата предпоставка за всяко познание, което човекът притежава. Всяко наше познание трябва да бъде вторично пресъздаване на Божиите първични мисли; Господ е първоизточник на всяка истина. Следователно Божието Слово трябва да бъде възприето от човека като върховен стандарт за истина. Онези, които си въобразяват интелектуална самодостатъчност и отказват да приемат като отправна точка словото на Христос в Писанието, са подвеждани в глупаво невежество. Човек трябва да започне с Христос в света на мисленето, или да се откаже от всякаква надежда за придобиване на познание – за себе си, за света, за Бога. Както виждаме сами, това е свидетелството на Писанието: “Страх от Господа е начало на мъдростта; но безумните презират мъдростта и поуката” (Пр. 1:7); “в Христос са скрити всичките съкровища на премъдростта и на знанието” (Кол. 2:3).

Жан Калвин е осъзнавал този библейски възглед и го е направил основополагащ за своите Институти на християнската религия:

Нашата мъдрост, доколкото може да се нарече истинска и здрава Мъдрост, се състои почти изцяло от две части: познание за Бога и познание за себе си. Но тъй като тези двете са свързани с много връзки, не е лесно да определим кое от двете предхожда и дава произход на другото. Защото, преди всичко, никой човек не може да изследва себе си без веднага да обърне своите мисли към Бога, в Когото живее и се движи. . . . От друга страна е очевидно, че човек никога не придобива истинско познание за себе си докато предварително не е съзерцавал Бога и след това съзерцание е погледнал към себе си. (Книга І, гл. І.1, 2).

Не е случайно, че древната поговорка така силно препоръчва на човека да има познание за себе си. Защото ако се смята за позорно да бъдем невежи относно житейските неща. . . . Но колкото е полезна тази поговорка, толкова трябва да бъдем внимателни да не я използваме неразумно, както виждаме че правят определени философи. Защото те, като увещават човека да познава себе си, заявяват, че причината за това човекът да не бъде невеж относно своето превъзходство и достойнство. . . . Но себепознанието се състои в следното. Първо, когато размишляваме върху това, което Бог ни е дал при нашето сътворение и продължава щедро да ни дава . . . и в същото време си спомняме, че нямаме нищо свое, но зависим изцяло от Бога, от Когото получаваме по благодат всичко, което Той смята за нужно да ни дари. . . . Важно е да знаем, че сме били надарени с ум и разум, за да можем да развиваме свят и почтен живот и да гледаме на благословеното безсмъртие като наша определена цел (Книга ІІ, гл. І.1).
Последна промяна от aktex на чет сеп 11, 2008 2:24 pm, променено общо 1 път.
Valentin Velchev
Потребител
Мнения: 53
Регистриран на: вт ное 20, 2007 4:17 pm

Мнениеот Valentin Velchev » ср май 28, 2008 9:13 am

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » ср май 28, 2008 10:04 am

voin_na_svetlinata
Потребител
Мнения: 39
Регистриран на: вт апр 29, 2008 10:05 am

Мнениеот voin_na_svetlinata » ср май 28, 2008 11:45 am

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет май 30, 2008 10:13 am

7. Условията необходими за апологетичната задача - Три аргумента против презумптивизма - 2

Това са началните думи на Книга Първа и Втора в Институтите; Калвин е счел за необходимо да положи като отправна точка Божието Слово както в “Познанието за Бога Създател,” така и в “Познанието за Бога Изкупител.” За да познава каквото и да е нещо свързано с делата на човешкия живот, било свързано със сътворението или със спасението, човек трябва да отхвърли автономията, прогласявана от езическите философии, и да се покори на Божията истина, и да признае върховна зависимост от Бога относно произхода, насоката и способностите на нашия разум. Накратко, Христос трябва да държи първенство (Кол. 1:18 ) – дори в света на мисленето. С такъв възглед Калвин дава началото на най-значителната и благословена реформа на Западната Църква и общество, която съвременната история е видяла.

Не е изненада, че библейският и реформистки принцип на приемане като отправна точка на Христовото Слово и власт в света на мисленето, и на полагането му като основа на всяко познание, ще ни изглежда като “догматично” и “абсолютистко.” Ние живеем в общество, което толкова дълго е било пропивано с претенциите за интелектуална автономност и изискването за неутралност в науката, че този нечестив възглед се е вкоренил в нас: като въображаемата “музика на сферите,” той е толкова постоянен и ние сме така свикнали с него, че не успяваме да го разпознаем. Той е общоприет, и ние просто го очакваме.

Затова не е чудно, че епистемологичната позиция на библейското и реформистко мислене се отличава много рязко! То предизвиква статуквото, изисква пренасочване в нашия живот и мислене и заплашва да “обърне света наопаки.” То изглежда догматично и абсолютистко защото то наистина е догматично и абсолютистко. Християнинът не трябва да се срамува от този факт. Той трябва да притежава смирената смелост да каже на погиващия свят, че християнското послание е безусловно вярно и е неизбежната презумпция за всяко мислене (абсолютистко), че Христовото Благовестие изисква покаяние (включително “промяна на ума”), и че Божието Слово има определено доктринално съдържание, което е властно изявено “пряко отгоре” (догматично). Разбира се, библейският възглед не е “догматичен и абсолютистки” в подигравателния смисъл, който често се придава на тези думи. Твърдението на християнина, че всяко мислене изисква приемането като презумпция на Христовото Слово, не е надменно, нелогично или необосновано.

Друга отправяна критика срещу позицията на библейските презумпции е, че ако познанието може да се придобие само чрез предварително приемане на авторитетното Божие Слово, тогава невярващите са лишени от всякакво познание; те въобще не биха могли да знаят нищо – дори относно най-елементарните факти на опита или истините на науката. А това изглежда очевидно нелепо, защото със сигурност някои от най-добрите учени в света са били невярващи. Тогава как презумптивизмът обяснява това, че нехристияните знаят някои неща?
Последна промяна от aktex на чет сеп 11, 2008 2:23 pm, променено общо 1 път.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет май 30, 2008 10:16 am

7. Условията необходими за апологетичната задача - Три аргумента против презумптивизма - 3

Трети аргумент отправян срещу презумптивния подход е, че той ще унищожи всяка смислена дискусия или спор с невярващия. Няма да има “обща основа,” на която да започне такава аргументация. Тъй като е лишен от познание, невярващият не може да има нищо, което да допринесе или да научи от една дискусия с християнина. Тоест, докато невярващият не се обърне, няма смисъл да се говори с него.

Разбира се, всички тези атаки срещу позицията на библейската епистемология са основани или върху неразбиране, или върху непълна информация. По късно може и да пиша за трите основни критики срещу презумптивизма от гледна точка на библейското учение. Ще стане явно, че библейският възглед за епистемологията не е необоснован и надменен, че той гарантира (а не отнема) на невярващия познание за истината, и че той е единствената основа, върху която може да се води спор с невярващите. В заключение мога да дадам предварително обобщение на разглежданите от мен неща от думите на Корнилиъс Ван Тил:

Самите вярващи не са избрали християнския възглед защото са по-мъдри от другите. Те имат това, което имат, единствено по благодат. Но това не означава, че приемат начина на мислене на падналия човек като правилен. . . . Падналият човек по принцип се стреми да бъде закон за самия себе си. Но той не може да доведе своя собствен принцип до неговата пълнота. Той е възпиран да го направи. . . . Каквото и да прави против Бога, той може и неизбежно работи за Бога; така е способен да направи “положителен принос” за човешкото общество.
Последна промяна от aktex на чет сеп 11, 2008 2:23 pm, променено общо 2 пъти.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » пет май 30, 2008 1:38 pm

венче нещата който пиша са свързани с апологетиката. То ест обясняват апологетиката. А какво свършност е апологетика? - защита на вярата е апологетика! Хубаво е човек да има някакви инструкции за защитата на вярата!

8. Смирена смелост, а не невежа надменност

Срамно е, че християнските учени, апологети и философи толкова често пренебрегват подробното изучаване на книгата Притчи в своите опити да обясняват и работят на основата на библейската епистемология (теория за познанието). Книгата е пълна с образи и откровения относно мъдростта, наставлението, глупостта, разбирането и т.н. Книгата Притчи определено може да ни помогне в развиването и разработването на презумптивния подход към познанието, който разглеждаме в тези глави.

По горе видяхме три често срещани аргумента насочени срещу възгледа на библейския презумптивизъм. Първият е, че той стига до надменност и интелектуална гордост. Той изисква всяка мисъл да бъде подчинена на Христос, защото иначе ще последва глупаво невежество. Той учи, че хората, които не започват със страх от Бога, не могат да придобият истинско познание за нищо. Той критикува отношението на научна неутралност към Божието Слово. В битката с неверието той изисква от нехристиянина безусловна капитулация и осъжда компромиса на християнските мислители, които биха желали да приемат по-“разумен” или “просветен” подход. Задава се въпросът, какво би могло да създаде такъв строг подход освен прекаленото упование в собствените мисли и способности? Прекомерна самонадеяност!

Как трябва да отговори презумптивистът? Трябва ли да защитава невежата надменност? Или трябва да признае, че се е доближил опасно до водовъртежа на себевъзвеличаването? И двата подхода са били възприети в християнските кръгове през последните години. И двата са направили лоша услуга на християнското свидетелство, като единият не успява да покаже задължителния и подходящ плод на Духа, а другият не успява да представи пълната и правилна строгост на библейското мислене. Мъдростта на книгата Притчи може да ни води между тези две злополучни крайности. В Притчи 15:32-33 четем,

Който отхвърля поуката презира своята си душа,
А който слуша изобличението придобива разум.
Страхът от Господа е възпитание в мъдрост,
И смирението предшества славата.

Ние трябва да се съсредоточим върху двете части на този текст.

Първо, християнинът трябва наистина да бъде смел в своето предизвикателство срещу невярващите и компромисни епистемологии. (Човекът, който не приема увещанието, че трябва неговото мислене трябва да се покори на Господството на Христос в света на мисленето, презира душата си.) Християнинът трябва последователно да свидетелства на такъв мислител, че разбирането в действителност е възможно само когато приемем укора на предизвикателството на Благовестието. Да допускаме компромис с невярващите стандарти или методи в света на мисленето означава да направим много лоша услуга на истинската нужда на онези, с които говорим: да сме склонни да приемем позиция на неутралност би означавало всичко друго, но не и духовно здраве в нашите слушатели. Фактите трябва да бъдат представени без колебание: мислене, което не е основано върху приетата за презумпция Христово Слово, е насочено към интелектуална глупост и духовна смърт. Поправлението и укорът на Писанието не могат да бъдат разводнявани.
Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » чет сеп 11, 2008 2:21 pm

9.Неизбежно откровение, неизбежно познание

След като опровергахме подигравателното обвинение в невежа надменност в презумптивната епистемология, ще разгледаме една друга критика, която често бива отправяна към тази позиция. Библейската теория на познанието прогласява абсолютното изискване за Божията изявена истина като основа за разбирането и познанието.
Срещу този възглед се възразява, че така невярващият би бил сведен до ниво на неизбежна глупост – лишен от каквото и да е познание. Ако за всяко разбиране са необходими християнските презумпции, тогава нехристиянинът по определение не може да разбере въобще нищо! Но от това, което виждаме в света около нас, и което четем в историята, е ясно, че невярващите придобиват познание за много неща. Така изглежда, че презумптивната епистемология приема за даденост нещо, което е очевидно лъжливо, и следователно самият презумптивизъм е лъжлив.

Но дали наистина презумптивизмът предполага такова нещо? Не, в никакъв случай. Всъщност, презумптивистът твърди, че единствено неговата епистемологична позиция гарантира, че невярващите могат да правят положителен принос към постройката на познанието! Погрешното заключение на критика е, че ако изявените презумпции са необходими за разбирането на света, тогава нехристияните са напълно невежи, защото те не признават открито изявените презумпции.
Но презумптивистът твърди, че невярващият може да стигне до познание на определени неща (въпреки неговото открито отхвърляне на Божията истина) по простата причина, че той всъщност има изявени презумпции – и не може да ги няма, тъй като е създание по Божия образ, живеещо в Божия свят. Макар че външно той усилено отрича Божията истина, вътрешно никой невярващ не е лишен от познание за Бога. Определено то не е спасително познание, но дори като осъждащо познание естественото откровение все още дава познание за Бога. Така, според библейската епистемология, макар хората да отричат своя Създател, те все пак притежават неизбежно познание за Него; и тъй като познават Бога (макар да Го познават в проклятие и осъждане), те са способни да постигнат ограничено разбиране за света.

Разберете, невярващият е с раздвоен ум. В основата си всички хора познават Бога като Негови създания, но като грешници всички хора отказват да признаят своя Създател и да живеят според Неговото откровение. От това можем да кажем, че хората едновременно познават и не познават Бога; те Го познават в осъждението и чрез естественото откровение, но не Го познават в благословение, освен чрез свръхестественото откровение и спасителната благодат. Макар да е възпирана от неговото морално състояние, науката на невярващия не е напълно мъртва. Той може да придобие познание въпреки самия себе си. По принцип неговото неверие би изключило възможността да разбере какво да е нещо, защото (както Августин казва) човек трябва да вярва, за да разбере. Но на практика невярващият бива възпиран от последователно, самоубийствено следване на своята невярваща изповед.

Ако невярващият беше пълен идиот, той щеше да бъде без вина. Но твърдението на Павел в Римляни 1 е, че бунтът на невярващия е съзнателен и умишлен; той съгрешава против своето по-добро познание и следователно е „без извинение” (ст. 20-21 ). И макар да подтиска това по-добро познание в неправда (ст. 18 ), това познание дава основата за неговото (ограничено, но истинско) разбиране за Божия свят.
Основополагащо за възгледа на библейския презумптивизъм е твърдението на яснотата и неизбежността на естественото откровение. Светът е бил създаден от Божието Слово (Бит. 1:3; Йоан 1:3; Кол. 1:16; Евр. 1:2) и следователно отразява Божия ум и характер (Рим. 1:20). Човекът е бил създаден по Божия образ (Бит. 1:16-27) и следователно не може да избегне Божието лице. Няма среда, в която човекът да може да избяга от Божието присъствие на откровение (Пс. 139:8 ). Божието естествено откровение стига до краищата на света (Пс. 19:1-4) и всички хора виждат Неговата слава (Пс. 97:6). Следователно, дори когато живеят в открит (идолопоклонски) бунт, хората са в състояние на „познаване на Бога” (Рим. 1:21 ) – единия жив и истинен Бог, не просто някакъв „бог.” Христос осветява всеки човек (Йоан 1:9 ), и затова Калвин заявява:

Защото знаем, че хората имат това уникално качество над другите животни, че са надарени с ум и разум, и че в своята съвест носят написана разликата между добро и зло. Следователно няма човек, който да не е проникнат от някакво осъзнаване на вечната светлина . . . общата светлина на естеството, далеч по-нисша от вярата (Calvin’s Commentaries, tr. T.H.L Parker; Grand Rapids: Eerdmans 1959).


Тъй като невярващият е непоследователен в своето придържане към отричането на Божията истина, защото той и светът не са това, което той твърди че са, на невярващия е дадено някакво познание. Така антитезата между вярващия и невярващия е абсолютна само по принцип. Ван Тил правилно отбелязва:

Абсолютният контраст между християнина и нехристиянина в областта на познанието е в принципа. Напълно осъзнавам истината, че въпреки този абсолютен контраст в принципа, има относително добро в онези, които са зли. . . . Докато хората съзнателно действуват на основата на този принцип, те нямат общи понятия с вярващия. . . . Но в хода на историята естественият човек не осъзнава напълно своята собствена позиция. . . . Вътре в себе си той има познанието за Бога поради сътворението му по Божия образ. Но тази представа за Бога бива подтискана от неговия първи принцип, принципът на автономията. От своя страна този принцип на автономията бива подтискан от възпиращата сила на Божията обща благодат. . . . И чрез действието на Духа . . . неговата враждебност бива обуздана до известна степен. . . . И като такива те могат да сътрудничат поради етичното възпиране на общата благодат (Cornelius Van Til, The Defense of the Faith ).

С това предизвикателството на презумптивизма става още по-силно. Всяко познание, дори познанието притежавано в неправда от невярващия, трябва да бъде основано върху приетата истина относно Бога. Следователно и познанието на невярващия, и Божията обща благодат трябва да бъдат използвани не за да насърчават неутралността, а за да налагат Божиите изисквания във всяка област. Ван Тил казва,

Общата благодат не е дар от Бога, чрез който Неговото изискване за покаяние към хората, които са съгрешили против Него, бива временно замъглено. Общата благодат трябва да служи на Божието изискване за покаяние. Тя трябва да бъде средство, чрез което вярващият като Христов слуга може да предизвика невярващия към покаяние. Вярващите могат да покажат обективно на невярващите, че единството на науката може да се постигне единствено на християнско-теистична основа.

Така виждаме, че критиката, отправена в началото на тази глава, не нанася вреда на презумптивната епистемология, а само служи да подчертае дори повече нейната сила и необходимост.
ven4e
Потребител
Мнения: 2975
Регистриран на: чет мар 27, 2008 8:13 pm

Мнениеот ven4e » чет сеп 11, 2008 3:36 pm

Потребителски аватар
Мария
Модератор
Мнения: 1471
Регистриран на: пон дек 11, 2006 11:34 am

Мнениеот Мария » чет сеп 11, 2008 4:00 pm

Потребителски аватар
aktex
Потребител
Мнения: 2764
Регистриран на: нед апр 30, 2006 2:30 am

Мнениеот aktex » чет сеп 11, 2008 4:22 pm


Върни се в “наука и религия”



Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта