Съкровищница от стихове

[thecherryblossom]

Вълшебница

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! — пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; — аз те гледам; — век измина…
Душата ти вълшебница мълчи.
Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа се не обажда,
душата ти, дете и божество…
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.

Яворов

Слагам го, защото мисля, че е много красиво.

[ven4e]

Избави ме, Господи, от клевета!
Никой друг не може да го стори.
Тя отровата е в змийната уста
и причината за мъка и раздори.

Ти блаженство обеща на хулените,
за огромен подвиг - и велика слава!
Само ме спаси от малодушието,
заповедите Ти до последно за да спазя.

[ven4e]

Всяка прилика с действителни лица и събития е непреднамерена и напълно случайна.

Някои хора смятат, че безкрайно
Господ им прощава всичко тайно
и разрухата, която причиняват
с Божието име оправдават.

Някои служители на злото
дрехата на справедливост носят
и зад маска на приятели Христови
мрежите си пъклени подготвят.

Юда не е мъртъв, той възкръсва
всеки път в делата на такива!
Но не сух е и венецът трънен,
мъченически чела до днес покрива.

[ioio]

"Радвай се", каза Юда
когато с целувка предаде
най-невинната кръв.
А после бе отчаян и също предаден
с думите: "Нас що ни е грижа"!
Така предателят е предаден
от тия на които предаде невинна кръв.
И те купиха с парите за кръв - кръвна нива.
Така се сбъдна пророчеството на Иеремия.

[rabeno]

Ако не е проблем бих желал и аз да добавя едно стихотворение от личното ми творчество.

Чувствам се като боклук
Никому ненужен, непотребен
Без цел и място, там и тук
Все се чувствам сам и дребен.

Чувствам се като паразит
Всеки ненавиждам, презирам,
Скрит добре зад напукан зид,
През пролуките аз лъжи съзирам.

Мисля си – къде сгреших?
Защо така горчиви ми са дните?
Кога сбърках и горчилката изпих,
Та угаснаха за мене слънцето, звездите?

Във радостта от мъка аз се давя,
Кой е виновен, умувам и се чудя?
Не виждам как да се избавя,
Не мога от съня да се събудя...

Кога, как, къде и защо се случи,
Трезвия си разум да изгубя,
И кой сега мене ще ме учи,
Че успях да се погубя!?

Чувствам се като парцал,
Като въглен из пепелявища и смог,
Сам и черен, аз, все още не разбрал,
Дали някога ще ми помогне Бог?

Чувствам се като грешник,
че сила нямам греха си да преборя,
а искам герой да бъда, не смешник,
и, освен Богу, няма друг, на който да се моля.

[ioio]

В отговор на мрачното настроение на Радено ще предложа на вниманието Ви две стари мои стихотворения. Може би от 88-89 година.

Почти направих пътека
оттук - до небето.
Но ме връщат пак и пак.
В нищо не успях до сега,
продължавам да не мърдам.
Не мога да стъпя на премазаните стъпала.
Ръцете ми са схванати -
много дълго бях завързана.
По-лесно ми се струва
да стигна и остана в небесата,
отколкото да спра до някого тук.
Боя се, боя се...

Страх ме е от всеки.
Но жената с вкаменени устни
е по-тъжна и от мен.
Мъжът с празните очи
е по-смазан,
по-унизен.
Ето и другите-
с болни сърца, дробове, мозъци , души...
Разядени от метастази и язви...

И аз - развяваща се
между облаци, дъги и ветрове,
за да търся утеха.
Аз мога за миг поне да избягам.
Те не могат и това.
Бих искала да им разкажа...
Ако може.
Не искам нищо друго.
Единствено
и само това!



И второто

Тръшвам се почти виеща от болка.
Изпадам в безсъзнание.
Вибрациите на Вечността
ме понасят плавно...
От всичко в мен -
измъчвано, унизявано,
стъпквано, полумъртво...
От всичко се ражда любов.
Любов към обичаните.
Любов към тези,
които не познавам.
Любов към мразещите ме.
Любов, която не успях да дам.
Опитвах се да бъда безпристрастна
да я отпиша от живота си.
Да я изтрия с гумата
на деловата делничност...

С гръм и трясък ме помете.
Подмята ме, дави ме,
по дъното ме влачи.
Мъча се до безсъзнание...
И ме понасят плавно лъчите на Вечността...
Изпращам лъчите на любовта си
във всички посоки...
Летя във ятото избистрена и лека.
А после се отпускам до смърт уморена.
Спомените ми са сънища неясни.
А аз съм новородена...

[Vital]

ЙоЙо,

Последните два твои за мен са прекрасни и силни със своята искреност.

Спомниха ми и няколко мои стари писаници :)

Капят сълзите ми сухи във мен,
неотронени още застиват...
Дори не боли... Само полъх студен
в тънък филтър сърцето обвива.

Разумът дрезгаво глас извисил
с гневни упреци пак ме пронизва.
Дим цигарен в очите ми някак попил
лютиво сълзите облизва.

А душата оголена нямо трепти,
безразсъдно черупката хвърлила
осъзнава сега, че когато летиш
е възможно и тежко опърляне.



Как със обич света да наситя,
Да запълня мига с топлина,
Светлината в живота да вплитам,
С красота да изграждам деня?!?

Как да милвам със думи душите,
Да лекувам ранени сърца,
Любовта да откривам и в злите,
Посивели и жлъчни лица?!?

Как усмивки в очите да паля,
Да разсипвам със шепи смеха,
С добротата света да погаля,
Във сълза да превърна греха?!?

Суета е! Потопявам смирено
поглед, стихнал дълбоко във мен
И откривам с душа озарена
Пълнотата на всеки нов ден!

[Leona]

Ето ви и едно старо, прастаро от мен. Когато съм била ученичка още. Вече не пиша стихове, само разкази, понякога. :mrgreen:
Генетично заложено

Духът ми търси слънцето
и всяка клетка
във мен трепти със порив на Икар.
А с гравитационната жилетка
изхвърлям дръзко земния товар,
споил ме със Земята.
Аз съм клонинг.
Едно дете по клетка на Икар.
Отслабнало през мъртвите сезони
днес слънцето ме тегли с адска жар
Крилете ми омекват,
в пожар
топи се на стремежа зрънцето.
Бих искала да те спася Икар,
но и аз държа да видя слънцето. :mrgreen:

[ioio]

.......................


ПОБЯГВАМ СВОЯ ПЪТ
със ситни стъпки,
защото ме е страх да настъпвам земята.
А някои безумци
удрят крак.




ПОЕЗИЯТА

Ако не дойде сама
на небесния кон
с очи искрящо чисти,
кой би могъл насила
да я доведе?
Ако и липсва смелостта
да понесе мислите ни
мръсно тежки,
кой би могъл
насила да я доведе?
Ако нямаше сили
да приеме душите ни -
сакати птици,
кълвящи на очите
кървавите кухини!
Кой би могъл да я застави
да ни приеме,
да ни обича,
да ни гали
с божествените ласки-думи, които са от други светове.
Които пеят по-различна песен
от тази протяжена вялост на дните ни.
Безконечния, безкрайно мъчителен
плач-вой.

Но ТЯ дойде ли -
няма съмнение.
Скокът е висок!

[ioio]

И понеже в една друга тема, достопочтената Аурелия ми подпали фитила, пренасям се тук за да си изливам болките и страданията, че много ми натежаха напоследък.


......................
Съобщник на мрака си,
ако допуснеш
клеветник до теб да съска.
Привелият ухо над клеветата
е съден наравно
с губителят
на душата му.
Оклеветеният е мъченик
в очите на Бога.
Клеветникът - палач!
Съобщникът му - гроб копае
и жив погребва
невинен човек!

2

Къде си тръгнал с тая ненавист?
Защо я довлече в храма?
С какви очи гледаш Бог от олтара
Защо проглушаваш ушите Му
с викове на омраза
проклинащ брата си.
Как Бог да чуе скръбта ти, ако викаш неистово
"разпни го, разпни го" .
И Бог отново преживява Гологота,
когато вижда очи - остриета
пълни с безчовечие и мрак.
От метала в очите на злия
са изковани пироните
на Разпятието
и острието на копието
пронизало ребрата Христови.



Извинявам се за ниското ниво, но го съобразявам с нивото на адресатът на посланието ми. И след като поднесох извиненията си продължавам.


3
"Писатели" ползват дарбата си
в писане на доноси.
Професори проповядват и преподават
мрак и лъжи.
"Богословите" се обличат
в тъмната одежда на ада.
Псевдодуховни окултисти
призовават злото
свободно да жъне човешки души.
"Енориашите" повтарят клевети -
докато сами им повярват.
Така се "затвърждават" истини.
Така се утвърждава
царството на мрака.
Така се погубват души!



4
Тези, които предизвикаха
Божия гняв -
проклинайки "молитвено".
Смениха тактиката, задно
с посоката на вятъра.
Като разбраха, че не могат кораба да потопят от раз -
те с вой "песенен на сирени дивно омайни"
се опитват кормчията да отведат
към скали и айсберги и зъбери подводни
и опасности потайни!
Смениха клетви - с клевети!
Време е вече да усвоим науката
на светите отци -
"различаване на духовете".
Защото не всичко, което блести
е злато.
Благочестието не значи омраза
към заблудения, към по-слабия.
Тесен и скръбен е Божия път,
пълен с потайни опасности,
но е път славен!
И прославен.
Во веки!

[Aurelia Felix]

Четейки стиховете ти, Йойо, се сещам за: "От плодовете им ще ги познаете, бере ли се грозде от тръни", сещам се за врага на Земеделеца, който не спира да сее тръни сред житото и за утехата от Него, че Ангелите Му ще съберат житото в житницата, а плевелите ще изгорят в неугасимия огън.

[ioio]

Нито те влизат, нито на другите дават да влязат. Имаше такъв цитат, но ти Аурелия ги знаеш с точност, а аз само така. Хората усещат, отварят душите и сетивата си за Бога, като влязат в храма. И се плашат. Това е. Фактически хората пак нямат свободен достъп. Разни хора, които се правят на много в час и много вътрешни пропъждат останалите. Кой ги е овластил, знае ли се това от управата, защо го правят, по нечие нареждане ли, по импулс ли, от някаква нездрава ревност ли ? Отговор нямам.

[ioio]

................
Бях онемяла!
Не можех да отворя уста за изповед.
Толкова много омраза,
на толкова малка площ!
И на всичко това
противостоеше Господ.
Той и Светителят Му - чудотворец
Николай!





...............


Кой разнася омраза,
ако не - оня
отвека познат ни,
подъл, върл, зъл
човешки враг.
И ако слушаме лъстивият му глас
ние сме като Ева.
Както Ева съблазнена приема отровния плод
вкусва го
и подмамва Адам.
Така и ние ще придобием "познанието".
А, какво "знание" са научили те?
Това, че
вече няма
живот!

[Aurelia Felix]

[ioio]